ink

Когато с Роко се заговорим и се роди някоя нова идея, обикновено минаваме в мислителски режим и изпипваме идеята до последния детайл. После решаваме да направим блог, посветен на идеята, метафорично захвърляме и идеята, и блога в някое чекмедже и ги оставяме да отлежават за вечни времена.

Днес, в ранния следобед, с Роко си направихме среща в кухнята. Разменихме думи за нещата от живота, обсъдихме темата за вечното щастие и редуцирахме броя дни в месеца, когато ни се полага да сме щастливи, до 10 (защото прекалено хубаво не е на хубаво, а и по други причини). След това отново решихме да направим блог – за вечното щастие, разбира се.

- Всъщност най-добре ще е да направим блог с идеи за блогове. – каза Роко малко преди края на импровизираната ни домашна оперативка.

- Добре ще е. – съгласих се аз и се върнах в кабинета, за да работя. Блогът с идеи за блогове остана в чекмеджето с ножовете.

Вчера благотворително подарих деня си на TEDxNBU и сядам да ти разкажа, преди напълно да съм изгубила интерес към събитието.

Преди да започна, тропам с крак и обяснявам на организаторите, че не може да вдигат хората безобразно рано в събота сутрин. Не и ако не предложат титанично и колосално преживяване. Другият (другия? обърках се нещо) път да почнем по човешко време, иначе нямаме сделка.

Сега по същество. Колкото лектори, толкова и теми. На теория всички презентации трябваше да са подчинени на общата тема “Защо?”, а на практика това май не се случи съвсем. За да бъде една презентация на тема “Защо”, не е необходимо просто да кажеш, че е – по скромното ми мнение, трябва наистина да повдигнеш въпроса и ако си на кеф – да дадеш някакъв валиден отговор и може би да го аргументираш. Не чух и нищо, което да не съм чувала досега.

Имаше интересни презентации. Имаше дори няколко, които дори бяха представени добре – без 15 минути “Ъ-ъ-ъ”, с енергия и чувство за хумор. Имаше и такива, които ме оставиха напълно озадачена, защото не успях да хвана нито една ясно формулирана идея. Предполагам, че както миналата година, и тази ще можеш да видиш всички презентации на видео в сайта на TEDxNBU, затова няма да ти разказвам повече. Сам си направи изводите.

Непременно държа обаче да поканя повечето от лекторите на среща на клуба Sofia Toastmasters, където могат да се научат как да бъдат харизматични презентатори. Твърдо вярвам, че колкото и да е добра идеята ти, публиката няма да се трогне ни най-малко, ако я представиш по тъп начин – с гледане в земята, мънкане в микрофона и използване не неприлично количество “ъ-ъ-ъ”-та и “а-а-а”-та. Да презентираш добре е умение, което може да се придобие – затова пак казвам: елате в Sofia Toastmasters!

Но да се върна на темата за самата конференция. Организацията беше отлична – без закъснения, без технически проблеми и неуредици. Такова нещо рядко се вижда в България, затова – браво! Успях да направя и приличен networking, така че като цяло не мога да се оплача. На следващото издание вероятно бих представила и своя идея.

Много обичам сериали. Предпочитам ги американски и забавни. От време на време гледам и български.

“Стъклен дом” беше трагичен в началото. После започна да ми става интересен. Актьорите влязоха в час. Диалозите стават. Сюжетът е почти читав и той.

“Под прикритие” и той има силни моменти, макар и само на моменти. Не се оплаквам.

“Домашен арест” не е смешен. Не е умен. Опитали са се да пооткраднат и копират това-онова и не им се е получило.

Но думата ми е за “Седем часа разлика”. Първият сезон го изгледах почти с удоволствие, но към края започна да става тъп. Някакви безумни семейни взаимоотношения, тинейджъри с неограничен достъп до пари си отскачат до Ню Йорк когато и както намерят за добре (визовите режими явно не важат за българските сериали), парцалки лекуват тежки травми, всички българи в Щатите явно говорят руски, за да се разбират с мафията и прочее. За актьорската игра пък въобще не ми се и говори.

И после започна втория сезон. Там нещата станаха направо обидни. Сценаристите явно смятат зрителя за дебил – иначе не знам защо се опитват да ни пробутват такива случки и “човешки” реакции. Нищо вече не е логично, изглежда все всяка сцена е писана от различен човек със собствено психическо отклонение. Личи си, че и актьорите са объркани (не че ако не бяха, щяха да играят адекватно) – ама режисьорът спи ли?

Сори, ама не мога да гледам такива неща. Ще взема да видя турските сериали как са.

Българските телевизии, ако обичат, да си вземат седемте часа разлика и да си ги държат под прикритието на домашния арест в стъкления дом, пък аз ще видя има ли нови епизоди на “Добрата съпруга”.

Списание 12, публикация със заглавие “Културно”. Неясна снимка и текст; цитирам:

Това са Виктория и Димитър. Виктория е фейс-контрол на Culture Beat, а приятелят и Димитър, учи голф в НСА и има брат близнак. Срещнахме ги на парти по случай втория рожден ден нa клуба.

Димитър учи голф в НСА

учи голф в НСА

учи голф

голф

В една обикновена вечер с Роко прескачахме по каналите в търсене на реклами. Без да искаме, бяхме попаднали в праймтайма на праховете за пране. Течни и на прах, скъпи и евтини, български и вносни – прахове за пране! И всички до един безкромпромисни към петната.

- Това е глупаво! – отсече Роко. – Все едно преди да пъхнеш дрехите в пералнята, да водиш спор с петната: “Твой ред е да направиш компромис, миналата седмица аз се омазах с горчица и майонеза, сега ти ще се махнеш, а в сряда ще се окапя със супа от грах”. И после – прахът за пране като катализатор на компромиса.

- Не бъди толкова буквална, Роко. – предложих друг компромис аз.

- Както е тръгнало, ще го убием тоя език, ей – до последната дума!

После хапнахме пуканки и обсъдихме стратегии за убиване на живи езици. За пръв път латинският щеше да ни бъде наистина полезен.

Днес сутринта Роко ми се обади по телефона и попита какво правя.

- Тъкмо си мислех за теб – отговорих аз – и щях да ти се обаждам, за да ти кажа, че снощи сънувах Стиви.
- Лъжеш! – отсече Роко.

Стиви ни е общ познат, по който си падам аз, а той си пада по Роко. С други думи: най-обикновени отношения.

- Защо да лъжа?
- Защото и аз го сънувах точно снощи. Не може и двете да сме го сънували.
- Явно може. Виж как ни е инфилтрирал главите.

И двете помълчахме малко, замислени за Стиви и сънуването.

- Хайде, затварям сега. – каза Роко – Трябва да се обадя на Стиви и да го питам той какво е сънувал.

Пожелахме си хубав ден и отидох да си направя закуска.

В началото бе “Тя каза”. После – “Готови ли сте за довечера”. В новата си реклама от водка Флирт се връщат към огъването на истината със слоугън “Флиртувай с истината”.

Ако питате мен, флиртуването с истината си е чиста проба лъгане. Досега Флирт се опитваха да се позиционират като готините хулигани, които мърсуват при затворени врати, а в общество се държат прилично; тук отново имаме затворени врати, обаче призивът е по-малко забавен и по-агресивен отпреди – и именно затова дразни.

Рекламата е на английски и може би се опитва да репликира филмите на Гай Ричи – но не се получава и връзката с хулигантството пак бяга. Повтарянето на думата “шибан” (пък било то и на английски) още повече измества нещата в границите на чистата простащина.

Не можах да схвана и защо се опитват да копират концепцията от рекламите на Absolut (формата на бутилката на детектора на лъжата) – ако ще и на челна стойка да се изправят, от Флирт никога няма да могат да се позиционират като водка от висок клас. Напротив – Флирт е най-евтината и най-гадна (българска) водка на пазара. Сега вече – и с една от най-тъпите реклами.

Хората с кауза са много страшни понякога. Слушаш ги как проповядват свобода и уважение, после ги слушаш как ти казват, че си боклук, задето не подкрепяш тяхната кауза, и се чудиш тъпи ли са или са луди.

После в главата ти тайно се прокрадва план как да им спреш кислорода, но решаваш вместо това да бъдеш наистина толерантен (без проповядване!) и продължаваш да си живееш живота по своему.

В една иначе незабележима вечер по средата на седмицата, Роко дойде у нас и каза, че ще прави торта. Отворихме бутилка вино, после още една и съвсем скоро загубих интерес към Роковото печиво.

Малките часове на нощта дойдоха малко неочаквано, изморихме се и заспахме блажени.

Рано сутринта на следващия ден се събудих от нечие присъствие в спалнята си. Роко беше застанала до леглото ми с огромен нож в ръка и ме гледаше с присвити очи.

Човек с нож в ръката е последното нещо, което искам да видя при събуждането си, пък дори и този човек да е Роко. За момент дори си помислих, че напълно е полудяла и идва да ме на наръга и нареже на парчета за по-лесно изхвърляне на трупа ми.

- Аре ставай, нарязах тортата и направих кафе. – изюрка ме Роко и замахна театрално с ножа.

Въздъхнах с облекчение и се измъкнах от леглото. И днес нямаше да се мре.

В края на септември Роко ми изпрати именно този имейл:

“Копеле, остават само три месеца до Коледа!!!”

Удивителните в края на изречението показваха колко много Роко се вълнуваше за случайното си откритие (или от наближаващия празник); при нормални обстоятелства Роко презира удивителните, чудейски се на какво толкова се удивляват и защо се мислят за специални, когато простата точка върши точно толкова добра и много по-дефинитивна работа. Сега обаче беше сложила не една, а три удивителни.

Изпсувах на глас и си затворих пощата. Само няколко дни след Коледа навършвам 21 за 7ми път, а в изпълнението на Големия План за живота си съм доникъде. Мисълта за това ме депресира неимоверно.

Обадих се на майка ми, за да я попитам какво ще правим за празниците. С баща ми щели да ходят при сестра ми. Отново изпсувах и затворих телефона. После отворих първия случаен сайт за туристически услуги и си резервирах пътуване до Малдивите с доплащане за единична стая.

Отворих си пощата и отговорих на мейла от Роко:

“Копеле, тая година отменям Коледата.”