Днешната история е ода за малките луксове в живота, the finer things in life, както казват братята от Острова. Ще я започна малко отдалеч, вярвам, че ще останете с мен до края.
Миналият октомври се озовах в Осака за една конференция. Осака се намира на един друг остров, където хората предимно работят, но пък са доста практични и мислят за детайли, за които ние тук в Европа не се сещаме.
Офис мениджърката ни Емилия ни беше настанила в хотел до станция Намба, за да можем лесно да си хванем я метро, я влак до конференцията (тя пък беше на майната си в девета Японска глуха). Емилия и тя цени малките луксове на живота, та в избора на хотел се беше водила от няколко принципа: близостта до станцията, размерът на стаите (това си е проблем в държава, в която всеки килер метър на метър минава за хотелска стая) и наличието в стаите на един любопитен уред: масажор за крака.
Сега, аз може и да съм във възраст, в която се вълнувам като видя реклама на нов Нурофен на лепенки, но за масажор за крака и през ум не ми беше минавало. Японците обаче са се сетили и практично са позиционирали по един такъв във всяка стая в този въпросен хотел.
Първия ден в Осака гледах масажора с недоверие, но конференцията си е конференция и цял ден си на крак. Преди и след нея навърташ километри, на които и африкански бегач на дълги разстояния ще завиди – в крайна сметка не си прелетял целия свят, за да не ядеш октоподени бухтички в квартала Дотонбори или да не видиш някой и друг японски замък.
В края на деня стъпалата пулсират, краката ти крещят “КАК МОЖА ДА НИ ГО ПРИЧИНИШ ТОВА, МА, ТИ НОРМАЛНА СИ ЛИ! ДА НЕ СМЕ НА ДВАЙСЕ, АЛОУ!” и като цяло не си баш човек в презентабилна кондиция.
Ето така на втория ден от престоя се озоваваш с крака в масажора, полуприпаднал от умора. А масажорът, тая умна машинка, си знае работата. Върти едни топчета, натиска едни точки, бръмчи леко и напевно, а около тебе почват да хвърчат херувимчета и да пеят ангелски песни в тон с бръмченето.
И така всяка вечер в Осака завършваше с рандеву с масажора, а в края на престоя си се опитах да го натикам в куфара и да запаля към родината с него. За жалост не се събра, а и сигурно щяха да ми го удържат от заплатата – затова се разделихме със сълзи и си тръгнах. За нито едно бивше гадже в живота си не съм страдала толкова.
Мина време и почти забравих за масажора. Все по-рядко се сещах за него, понякога в обедната почивка с колегите си спомняхме за масажорите си, разказвахме си истории, въздишахме тежко и се връщахме към работния ден.
После превъртях още едно ниво и одъртях с още една година. Купих си от новия Нурофен на лепенки и прегърнах живота на достолепна тридесет и пет годишна жена.
До днес, когато колегите ми ме изненадаха с подарък за рождения ден. Ние си имаме традиция и подаръците си ги даваме няколко седмици след рождените дни, за да има повече съспенс и вълнение. Какво мислите ми подариха? Точно така: МАСАЖОР ЗА КРАКА!!!
Сега съм се разложила на фотьойла в хола, масажорът си върти топчетата, натиска си точките, бръмчи напевно, херувимчетата и те са тук, и си мисля. Как съм живяла досега като някакъв скот без тоя уред? Какъв е бил тоя нещастен живот, в който краката ми не са получавали специални грижи, освен някой и друг чифт нови обувки? Защо не съм знаела, че има една друга, по-добра реалност?
Край на това безрадостно съществуване, драги ми смехурковци; аз и масажорът ми сме вече едно неразделно цяло, един творчески тандем, в който няма напрежение в стъпалата и ненужна раздразнителност. Той е новият ми най-добър приятел, а аз съм една по-блага версия на себе си.
Та така за малките радости и лукса за крайниците. Ако можете да се сдобиете и вие с шиацу масажор, не го отлагайте и минутка повече – после ще ми благодарите.
Пък пътуването до Япония е една съвсем друга история, която някой ден ще ви разкажа, докато тъна в блаженството на масажа на крака.