Не знам дали съм ви разказвала за моята сага с музиката, но ако не съм – ето, сега е моментът.

Бях може би 5 или 6 годишна, когато родителите ми, хора интелигентни и с отношение към музиката, записаха първородната си дъщеря, т.е. моя милост, на уроци по пиано. Уроците се провеждаха или в местното читалище (на истинско пиано), или у дома (на кийборд Ямаха, тогава най-ценното притежание на краткия ми живот).

Човек като си знае стоката, има обикновено реалистични очаквания за нещата; майка ми и тя така – знаейки, че съм равни части хулиганка, мързел и бунтар, изрично обясни в самото начало на учителката по пиано, че аз концертиращ пианист просто няма начин да стана, и помоли да бъде възпитана в хулиганската ми душа любов към музиката, нищо повече.

То хубаво, обаче учителката досега явно не беше работила с дете, към което толкоз пък да няма зверска музикална амбиция, та не знаеше какво да прави. То не беше тръшкане от моя страна, тръшкане от нейна страна, тръшкане с дървена линия по клавиатурата (по ръцете не ме е била, ама направо не знам как се е сдържала), но еле – в някой момент се нагодихме и засвирихме в мир и спокойствие.

Само дето идилията продължи много кратко, преди учителката да вдигне окончателно ръце от мен и да се откаже от живота и професията си. Виждате ли, преди да започнем ученето на ново произведение, тя ми го свиреше, явно за да го усетя. А аз много добре даже ги усещах нещата, защото имам удивителен музикален слух и много добра визуална памет. Та свири учителката веднъж, аз запомням и до следващия урок не сядам на пианото. Голяма работа, ще си кажете, то никое дете не се упражнява! Е, така е, но другите деца поне се научават на солфеж, а аз така и не се научих да чета ноти.

Междувременно се опитах да убедя благоверните си родители да ме пратят в музикално училище, но времената бяха такива, че предложението предизвика вълна от възмущение. Майка ми отсече, че от музикалното съм щяла да изляза напълно неграмотна, нямало да говоря и чужди езици, затова категорично отказа да дискутира повече. Малко след това бях записана в не-музикално училище, където да уча правопис и езици.

Не й се сърдя, де, на майка ми – нямало е как да знае, че към днешна дата 98% от българското население ще е неграмотно и щеше да е съвсем ок да съм неграмотна пианистка.

Но да се върна на пианото и солфежа: long story short, така и не ги усвоих. И до ден днешен не знам как се изписва ни една пауза, различните ключове ги смятам за средство за мъчение, а седна ли на пианото, съседите бягат хаотично из квартала, скубят косите си и крещят в отчаяние “Господи, с какво го заслужихме това!”, все едно “свиренето” ми не е ясна индикация, че Бог няма.

Така е, когато човек закупи пиано в напреднала възраст и се учи да свири с тюториали в Ютуп.

Тъй или иначе, варварското ми музикално присъствие не променя факта, че имам безкрайна любов към класическата и симфонична музика. Пуснете ми само някой вълнуващ концерт за пиано, седмата симфония на чичо ви Бетховен, на Дворжак “Славянските танци” и гледайте как ставам изведнъж друг човек.

И от време на време попадам в Ютуп на някое видео, в което обикновено млад мъж със странна прическа дирижира други хора, или пък свири сам, и на сърцето ми става едновременно топло и тъжно, и леко настръхвам, и тайно рева под бюрото, защото добрата музика ги умее тия трикове.

Оставям ви сега с тоя Танц №2 на мексиканския композитор Артуро Маркез, дирижиран от Густаво Дудамел – венецуелски цигулар и най-младия диригент на филхармонията в Лос Анджелис, безкрайно вдъхновяващ дори за някого като мен. Послушайте и си оставете място за музика в живота.