ink

Световните тевтонски плочи се разместиха специално за мен тая седмица и петъкът, в който съдбата иначе ме мрази, беше четвъртък. Нивото на пауъра ми беше ЕЙ ТАКОВА. Гигантско.

Рано сутринта бях на интервю за работа и в тази връзка искам да направя заявление: хора, набиращи кадри, имайте милост към нас безработните и проявете малко common sense – официално ви заявявам, че ние (безработните) НЕ се измъкваме от леглото преди обяд. На лош късмет е.

Но да се върна на интервюто: мачках! Не валяк, истински БТР бях, too good to be true. Това каза и пичът, който ме интервюира – направо го озадачих. Вярно, че с тая система на образование и квалифициране на кадри у нас си е цяло чудо да попаднеш на идеалния кандидат, обаче ей ме на – от плът и кръв, седя срещу управляващия директор на фирмата и шефката на отдела и им обещавам да направя за тях чудеса, при това на съвсем разумна цена. What you see is what you get, един вид. Само не забравяйте да пускате уреда в отпуска поне 20 дни годишно, за да остане в изправност.

Да видим дали ще стане нещо, или ще разберат, че съм си купила въпросите за интервюто предварително, заедно с темата за матура по български. Уточнение за НСБОП, които ме следят в интернет, за да ми попречат да извършвам терористични актове: шегувам се. Не че ви подценявам, ама ми се струва нужно да го кажа.

Та така де, исках само да се похваля. Айде умната през уикенда и да се мажете с крем против слъце!

Има дни, в които съдбата ме мрази.

Не в четвъртъците, когато ми се случват милиарди необосновани и сюрреалистични неща, не – четвъртъците винаги съм ги преживявала без особени драми. Другите дни са проблемни, защото тогава съдбата ме мрази.

Събуждам се шеметно и не съм си доспала, телефонът звъни и звъни и звъни. От другата страна са някакви хора, които искат само да кажат, че съдбата ме мрази. Друго нямат за казване.

Там, където след малко ще си сложа компютъра, Борислав ми е оставил бележка. „Добро утро” пише, и после има усмихнато човече някакво. С лилава химикалка. До бележката има подарък, чудесен и много хубав подарък. После е отишъл на работа и много се надявам да му е добро утрото и денят да му е прекрасен.

После вече съм онлайн и се опитвам да избягвам ненужни рискове; неуспешно – нали съдбата ме мрази.

На английски, когато носът ти тече и кашляш като дъскорезница със счупени машини, се казва, че си хванал настинка. На български настинката ме е хванала мен. И к’во да направя – съдбата просто ме мрази.

Вчера поне (нали беше четвъртък), някой ми каза за http://stereomood.com/ и днеска няма да се грижа за избор на музика. Няма плейлист „Съдбата ме мрази”, обаче – нека да сме реалисти – когато съдбата ни мрази, няма какво да направим. Отварям си фотошопа, най-забавната книжка за оцветяване, и цял ден ще си играя. Телефонът пак звъни, татко е:
- Да пиеш много чай с лимони.
Обещавам да пия.
- Тя съдбата може и да се ебава с тебе, ама поне си млада. Имаш цял живот да й научиш номерата.

Във всички дни, в които съдбата ме мрази, може да се завре в съдбовния си задник. На мен вече не ми пука особено.

Тия дни работя по много – по толкова много, че хич не ми остава време да се спра и да помисля: от какво разбирам и доколко? И точно, когато ми остана време да се попитам именно това, попадам на един човек, който може би разбира от фрактури:

ниво на компетентност

До толкова до колкото разбирам от фрактури

ръцете ми като, че ли са здрави

Обаче от крилата нищо не остана

Не стават за поправка – без крила ще ходя а земята е ужасно кална

Това пък значи, че и скоростите ми ще бъдат други

далече под стандартите за слънчевите зайци

Така както си лежа в калта от този ъгъл вече виждам

че слънцето е мърлява монета – кофти месинг

и ако лежа достатъчно ще събера 15 000 от тях

за да си купя нови леко чукнати крила от някой

на когото не му трябват

А може даже да не са и бели

Защото вече не е актуално – до колкото разбирам от крила

В Ghostdog има още много за четене. Освободи си следобеда и кликни.

Всичко това е вярно за мен, може би повече отгоре надолу, отколкото отдолу нагоре. Светът обаче и без това си променя ценностите по вертикала и хоризонтала, двуизмерно, триизмерно и неизмеримо. Всичко, което има значение, е, че Нана си идва точно след 3 месеца, 16 часа и 35 минути, освен ако полетът й няма закъснение.

Младата мома Василена попитала коя съм аз извън работата. Видях въпроса и се изхилих зловещо, пък после се сдухах и придобих поглед като изваден от буркан туршия.

Мили ми читателю, няма за мене такава ситуация – просто защото съм безработна. Ако искате проникновен отговор на въпроса “Коя е Ванина извън работа?”, то първо ще трябва да ме наемете на работа (което всъщност си е една много добра идея). Страницата ми в LinkedIn е тук, а ей тук можеш да видиш чисто новото ми портфолио. Сега сядам пред телефона и чакам да се обадиш за интервю, защото другаде няма да намериш толкова готин млад рекламист.

Пък иначе всичко, което е за пред хора, или вече е било писано тук, или ще бъде.  Peace out!

Преди 15 години нашите бяха кумове на една сватба в Търговище. На мен и сестра ми бяха поверени видеокамерата и цял уикенд свобода без родителски надзор.

Докато се мотаехме из хотела и се чудехме с какво да уплътним времето си, което тече по различен начин в детските глави, намерихме куче. Топка косми на 2 месеца, която беше мека, забавна и нямаше нищо против да си играе с  нас. На края на уикенда, точно преди да натоварим багажа в колата и да отпрашим за Варна, където живеехме тогава, с Нана някак стигнахме до извода, че няма да се тръгне без кучето.

Не помня детайлите, бяхме твърде малки, за да предположим, че това би имало смисъл на по-нататъшен етап от животите ни, но смътно си спомням, че кученцето се оказа храненик на персонала от ресторанта. И до ден днешен не знам в детайли какво стана, но Иван, нашият баща супер-герой, направи нещо и кученцето се оказа натоварено в колата  заедно с двете досадни деца на семейството.

Хората от ресторанта го бяха кръстили Ани. Ани наричат и майка ми, иначе Ивана. Ивана не обича кучета и не беше особено щастлива, че се сдобиваме с такова; вероятно за да изрази негодуванието си, отсече, че не иска кучето да се казва като нея. Дискусията се водеше в хола на къщата ни и вероятно уплашена, че ако не сменим името на кучето веднага, то няма да остане с нас, се обърнах към майка ми и предложих ново име. Ана Каренина. Истината е, че просто видях гръбчето на “Ана Каренина” в библиотеката, и до днес е е там – бяла книга с червено заглавие, изпъкваща сред другите гръбчета. Семейството се съгласи и така официално имахме куче и то официално се казваше Ана Каренина.

Семейството ми отдавна не живее във Варна, но Ана Каренина остана там с баба ми и дядо ми и през всичките тези години беше най-доброто куче на света.

Разказвам тази история, защото Ана Каренина е умряла преди 5 месеца, на 24-ти май. Аз разбрах днес, родителите ни не са искали да ни тревожат. И ми стана адски тъжно.

Истинската история за това как Ана Каренина дойде у нас може и да е различна, но така я помня. Ще ми се да бях обръщала повече внимание на детайлите.

- Тука мисля да сложа нови полици и на тях – разни яки постери, в рамки такива, ама без да дупча стената с пирони. Тоя стол си отива, ще взема нещо по-така за ъгъла, и се чудя дали да не пребоядисам стените…

- Копеле, я си събирай багажа и се махай оттук, нещо не ти е комфортно.

Запознах се с Иван от Хага. Стори му се яко да се оженим, за да ми вземе фамилията и да стане Иван Иванов.  Обясних му, че с такова име в България никак няма да е специален; не вярва.

Ако в Хага случайно срещнеш ухилен до ушите Иван Иванов, не му говори на български. Може и да не разбере.

Не е хубаво да ти остава много свободно време – какви ли не мисли се въртят из главата ти без намерение за трайно заселване. Прескачат се, създават паника и усилват вътре-черепното ти налягане.

На второ четене, няма нищо по-яко от това (запетаята е поставена неправомерно, с цел допълнителен драматизъм).

Някой ми напомни днес за една корица на Rolling Stone, онази с Джон Ленън и Йоко Оно от януари 81-ва (много преди да се родя дори като идея). Фотограф е Ани Лайбовиц.

Има нещо в тази снимка, което дълбоко ме безпокои, и в същото време не мога да спра да я гледам, защото именно на нея Ленън много прилича на един друг Джон, когото познавам и обичам безкрайно. Йоко пък въобще не прилича на мен, но не е това, което ме прави неспокойна около снимката. Наистина не знам какво е.

Може да е защото след толкова години моят Джон най-накрая започна да ми липсва.