Днешният ден отбелязва отрязък от време в размер на 16 години, които спокойно можеха никога да не се случат в живота ми.

Нека ти обясня.

Преди 16 години средностатистически (да речем) куршум пропусна да мине през главата ми. Влезе през страничното стъкло на колата, в която се возех, не успя да си намести траекторията и излезе през задното. Едното от двете стъкла ми падна цялото в скута на миниатюрни парчета, но не се порязах, защото автомобилните стъкла така ги правят. Безопасни.

Нещата тук са малко като с котката на Шрьодингер. Експертизата ясно показа, че ако бях седнала на седалката както трябва, със закопчан колан, куршумът е щял да мине през мозъка ми и сигурно съм щяла да умра на място. От друга страна Вселената може точно така да ги е проектирала нещата – да не седя както трябва, а да съм се изкривила на седалката, за да не ме уцели куршума никога. Няма как да знам.

Така или иначе, не е като да не се радвам, че не умрях на 12, и че баща ми и сестра ми също не пострадаха в онази кола. Хубаво е и от време на време да усещам металния куршум в мозъка си без някога да е бил там, защото понякога забравям да съм благодарна и да се радвам на каквото имам (а то не е малко).

Тази история е прекалено лична и едва ли те интересува, но ти споделям ей това клипче. Може просто да ти е интересно как се правят играчки, а може и да те накара да си спреш ежедневието за малко и да помислиш за това как и зад най-обикновените неща се крият вълнуващи истории, процеси, хора.

The Secret Story of TOYS from Anthony Ladesich on Vimeo.

И не забравяй да си слагаш колана в колата, защото шансът да ти се случи същото като на мен е много малък, а иначе може да те глобят.