Има дни, в които съдбата ме мрази.

Не в четвъртъците, когато ми се случват милиарди необосновани и сюрреалистични неща, не – четвъртъците винаги съм ги преживявала без особени драми. Другите дни са проблемни, защото тогава съдбата ме мрази.

Събуждам се шеметно и не съм си доспала, телефонът звъни и звъни и звъни. От другата страна са някакви хора, които искат само да кажат, че съдбата ме мрази. Друго нямат за казване.

Там, където след малко ще си сложа компютъра, Борислав ми е оставил бележка. „Добро утро” пише, и после има усмихнато човече някакво. С лилава химикалка. До бележката има подарък, чудесен и много хубав подарък. После е отишъл на работа и много се надявам да му е добро утрото и денят да му е прекрасен.

После вече съм онлайн и се опитвам да избягвам ненужни рискове; неуспешно – нали съдбата ме мрази.

На английски, когато носът ти тече и кашляш като дъскорезница със счупени машини, се казва, че си хванал настинка. На български настинката ме е хванала мен. И к’во да направя – съдбата просто ме мрази.

Вчера поне (нали беше четвъртък), някой ми каза за http://stereomood.com/ и днеска няма да се грижа за избор на музика. Няма плейлист „Съдбата ме мрази”, обаче – нека да сме реалисти – когато съдбата ни мрази, няма какво да направим. Отварям си фотошопа, най-забавната книжка за оцветяване, и цял ден ще си играя. Телефонът пак звъни, татко е:
– Да пиеш много чай с лимони.
Обещавам да пия.
– Тя съдбата може и да се ебава с тебе, ама поне си млада. Имаш цял живот да й научиш номерата.

Във всички дни, в които съдбата ме мрази, може да се завре в съдбовния си задник. На мен вече не ми пука особено.