Беше вторник сутринта, когато Роко се обади по телефона. Понеделниците Роко и аз смятаме за мръсни дни, измислени за наказание на нещастните щатни работници на знайни и незнайни корпорации, които изсмукват злостно ресурсите на земята и мозъците на служителите си, тоест на мен и Роко. Двете имаме различни начини за справяне с тежестта на понеделниците – аз се свивам кротко в стола пред компютъра си и стискам палци до посиняване в надеждата денят да свърши преди да се е случила някоя грандиозна понеделнишка гадост, а Роко се тъпче с шоколад и се държи гадно с колегите си, сякаш те и сами не страдат достатъчно.

И най-важното: в понеделник аз и Роко не говорим, за да не предизвикаме някоя от гореспоменатите понеделнишки гадости с това, че с приказките си взаимно се развеселяваме. Затова и вторниците задължително започват с активно общуване между двете.

Та беше именно вторник сутрина, когато Роко се обади и изсумтя в слушалката, че сникърсите във вендинг машината са свършили – нещастие, което според Роко беше причинено нарочно от неизвестен зложелател.

– Ние пък в петък трябва да дойдем на работа с карнавални костюми. – вметнах между другото, за да я разсея – Щото нали в Щатите е Хелоуин, от човешки ресурси пак са решили да ни правят обединените нации.

– То и ние. – сподели Роко – Ти как ще се маскираш?

– Имам от миналата година една шапка на вещица. Ще гледам да не бия на очи. Ти?

– Ще се усмихвам на всички, през цялото време, и никой няма да ме познае така.

В този момент в офиса на Роко влезе момчето, което зарежда вендинг машината им. Разбрах го, защото Роко метна слушалката и ме остави да говоря сама на себе си. Сникърсите бяха доставени, а денят беше спасен.

Снимката е на Веси Жотева, приятелка и колежка. Отразява единствено миналогодишното ни Хелоуин парти, а не позицията на Веси относно понеделниците.