Този пост съвсем не е в духа на този блог, но много хора отдавна мрънкат “напиши, та напиши нещо за децата”. Кво да пиша за децата, те далеч не са толкова интересни, колкото средностатистическия читател може би си представя, че са, но от мен да мине. Ето, пиша за децата.
Лично на мен са ми противоречиви. Адски умни, когато трябва да те преметнат за нещо или да наредят пъзел от 104 парчета (6+) за около 7 минути, а иначе – обикновени тъпачета. Използват си мозъците само ако им отърва.Днес с Есме (2 г. 8м.) седнахме да гледаме Мадагаскар, или както тя му вика – Махалар; филмът започва със зебра, която тича из някаква джунгла, а дребната (която иначе знае имената на повечето животни на 3 езика и рецитира “Аз съм българче” с акцент) ме поглежда и ме пита – тоя кон що има шоколадови черти? Обяснявам аз, че това не е кон и че по принцип трябва така да си изглежда, да не се притеснява, тя обаче пак: “Ма някой оцветил ли го е коня?”. 15-тина минути безсмислен спор, и във филмчето започват да празнуват рождения ден на “коня”. Трябва да духне свещите на тортата. Момент на съспенс и…
… Есме започва да духа свещите. Наплю ми монитора, зебрата изяде тортата и свещите и Есме заключи, че конят вече няма рожден ден, затова трябва да си облече пижамата и да си ляга. После се заигра с дистанционното на телевизора, а аз отидох да взема кърпичка и да спася последното достойнство на изтормозения си монитор.