Преди няколко седмици главата Рокова била тежка с екзистенциални и не толкова проблеми – какъв е смисълът на живота, какво да хапне за вечеря и прочее – и за да внесе в ума си яснота, Роко предприела разходка из Борисовата (“Най-хубавият парк в целият свят или поне в центъра на София, кълна се!”).

И докато се мотаела из алеите, симпатичен младеж изравнил крачка с нея. Повървяли така известно време в мълчание, накрая Роко не издържала на напрежението и му се усмихнала. Мислела, че се познават отнякъде и предусещала неудобната ситуация, в която не се сеща откъде; за щастие се оказало, че не се познават, а младежът просто си я харесал.

Заговорил я той, разходили се заедно из парка и в една по-усамотена алея той я дръпнал към себе си и я целунал. После Роко си тръгнала без да разменят координати.

– Ах, каква романтична история, Роко! От тези, дето се случват само по филмите! – възкликнах аз, когато ми разказа.
– Ами да, те такива неща се случват само на циници като мен. – изсумтя тя в отговор.

В следващите няколко дни Роко срещнала същия този младеж четири пъти в четири различни точки на града, което според нея отнело малко от романтиката на случката, а според мен затвърдило подозрението ми, че това е пръстът на съдбата. След това младежът заминал за чужбина, за да се явява по разни изпити в университета, а Роко си призна, че малко се вълнува кога ще се върне.

Определено пръстът на съдбата.