Тия дни съм затънала до гуша в работа и в решаване на излишни проблеми, та се отплеснах и съвсем забравих, че не съм ти доразказала за пътуванията си. Та ето, продължавам. След няколко дни в Гибралтар се качихме отново на колата и отпрашихме към Испания.

На испанците със сестра ми открай време викаме „лос селяндурос“, особено на тези в Андалусия – а причини за това бол. Плажовете и обслужването в тоя край на света са горе-долу като плажовете и обслужването в Созопол – пък като се махне това, им остава едната добра храна на нашите приятели и това е.

Но нека да карам по ред. Пристигнахме в Гранада за Semana Santa – Святата седмица – която е характерна с католически великденски процесии. Горе-долу от всяка църква в града тръгва по една процесия, която включва:

– оркестър или два;
– масивна дървена платформа, носена на ръце от да речем 60-80 човека;
– група жени, облечени в черно, на токчета, с характерни гребени в косите и дантелени воали върху гребените;
– мъже, облечени в бели роби с качулки, точно като тези от Ку Клукс Клан.

Колко души наброява всяка процесия вероятно зависи от процесията, но като цяло – масивна работа. Процесиите обикалят с часове по стръмни, тесни, павирани улици, което си е доста мъчително, особено за тези, които носят на раменете си платформите – обаче испанците смятат, че така изкупват греховете на Иисус или нещо такова, и въобще подхождат към Светата седмица с непоклатимо чувство за гордост и всеотдайност, и абсолютна липса на чувство на вина за това, че в процесиите е пълно и с малки деца, които обикалят посред нощ, докато им окапят краката.

Не че съм експерт по темата за Християнство и религия, но източноправославните 40-дневни пости ми изглеждат много по-разумни, постижими и не-тъпи. Защото испанците постят само един ден – на Разпети Петък, и като казвам „постят“, имам предвид, че ядат риба, а не месо; всички останали животински продукти също ги похапват смело. Някои от тях и това не правят – плащат някаква индулгенция в църквата, а после плющят мръвки като че е последният им ден на земята.

По-интересното нещо, което видяхме в Гранада, беше Аламбра – мавритански дворец, който е относително добре запазен и със сигурност си струва да се види. Като казвам дворец, имам предвид по-скоро система от дворци и градини.

Билетите за Аламбра-та сестра ми беше купила два месеца предварително, защото в баш двореца пускат само по две групи на ден, и има ограничено количество билети (правят го, за да могат да контролират амортизацията). Започва се с разходка из градините, после летния дворец, още градини, една кула, от която се вижда прекрасно цяла Гранада, и двореца. В последния се влиза по час и ако носиш раница, трябва да си я сложиш отпред, за да не повредиш стените на двореца.

Като споменах стените – трябва да ги видиш, сериозно. Не знам колко години е отнело построяването и декорирането на двореца, но толкова много текстура и детайли не бях виждала отдавна. Къртовски труд ще да е било, но си е струвало, защото е жестоко.

Минахме и през катедралата – най-голямата катедрала, която съм виждала. Преди да влезем, надлежно ни таксуваха по 4 евро на човек, което намирам за безобразно; не ме разбирай погрешно – със сигурност има какво да се види за тия четири евра, обаче нали Иисус изгонил търговците от храма и т.н., може ли да взимаш пари за вход в църква?!

Друго място, което си заслужава да се посети в града, е Salinas – страшен ресторант в началото на мароканската част на Гранада. С бирата носят супер добри тапас, а и всичката им останала храна е страхотна. Ако ти се пие биричка, поръчай Alhambra резерва и няма да съжаляваш.

Та така, това беше Гранада. Не че беше нещо кой-знае какво, но със сигурност е много по-яко от Созопол.