ink

Беше вторник сутринта, когато Роко се обади по телефона. Понеделниците Роко и аз смятаме за мръсни дни, измислени за наказание на нещастните щатни работници на знайни и незнайни корпорации, които изсмукват злостно ресурсите на земята и мозъците на служителите си, тоест на мен и Роко. Двете имаме различни начини за справяне с тежестта на понеделниците – аз се свивам кротко в стола пред компютъра си и стискам палци до посиняване в надеждата денят да свърши преди да се е случила някоя грандиозна понеделнишка гадост, а Роко се тъпче с шоколад и се държи гадно с колегите си, сякаш те и сами не страдат достатъчно.

И най-важното: в понеделник аз и Роко не говорим, за да не предизвикаме някоя от гореспоменатите понеделнишки гадости с това, че с приказките си взаимно се развеселяваме. Затова и вторниците задължително започват с активно общуване между двете.

Та беше именно вторник сутрина, когато Роко се обади и изсумтя в слушалката, че сникърсите във вендинг машината са свършили – нещастие, което според Роко беше причинено нарочно от неизвестен зложелател.

- Ние пък в петък трябва да дойдем на работа с карнавални костюми. – вметнах между другото, за да я разсея – Щото нали в Щатите е Хелоуин, от човешки ресурси пак са решили да ни правят обединените нации.

- То и ние. – сподели Роко – Ти как ще се маскираш?

- Имам от миналата година една шапка на вещица. Ще гледам да не бия на очи. Ти?

- Ще се усмихвам на всички, през цялото време, и никой няма да ме познае така.

В този момент в офиса на Роко влезе момчето, което зарежда вендинг машината им. Разбрах го, защото Роко метна слушалката и ме остави да говоря сама на себе си. Сникърсите бяха доставени, а денят беше спасен.

Снимката е на Веси Жотева, приятелка и колежка. Отразява единствено миналогодишното ни Хелоуин парти, а не позицията на Веси относно понеделниците.

Преди 15 години нашите бяха кумове на една сватба в Търговище. На мен и сестра ми бяха поверени видеокамерата и цял уикенд свобода без родителски надзор.

Докато се мотаехме из хотела и се чудехме с какво да уплътним времето си, което тече по различен начин в детските глави, намерихме куче. Топка косми на 2 месеца, която беше мека, забавна и нямаше нищо против да си играе с  нас. На края на уикенда, точно преди да натоварим багажа в колата и да отпрашим за Варна, където живеехме тогава, с Нана някак стигнахме до извода, че няма да се тръгне без кучето.

Не помня детайлите, бяхме твърде малки, за да предположим, че това би имало смисъл на по-нататъшен етап от животите ни, но смътно си спомням, че кученцето се оказа храненик на персонала от ресторанта. И до ден днешен не знам в детайли какво стана, но Иван, нашият баща супер-герой, направи нещо и кученцето се оказа натоварено в колата  заедно с двете досадни деца на семейството.

Хората от ресторанта го бяха кръстили Ани. Ани наричат и майка ми, иначе Ивана. Ивана не обича кучета и не беше особено щастлива, че се сдобиваме с такова; вероятно за да изрази негодуванието си, отсече, че не иска кучето да се казва като нея. Дискусията се водеше в хола на къщата ни и вероятно уплашена, че ако не сменим името на кучето веднага, то няма да остане с нас, се обърнах към майка ми и предложих ново име. Ана Каренина. Истината е, че просто видях гръбчето на “Ана Каренина” в библиотеката, и до днес е е там – бяла книга с червено заглавие, изпъкваща сред другите гръбчета. Семейството се съгласи и така официално имахме куче и то официално се казваше Ана Каренина.

Семейството ми отдавна не живее във Варна, но Ана Каренина остана там с баба ми и дядо ми и през всичките тези години беше най-доброто куче на света.

Разказвам тази история, защото Ана Каренина е умряла преди 5 месеца, на 24-ти май. Аз разбрах днес, родителите ни не са искали да ни тревожат. И ми стана адски тъжно.

Истинската история за това как Ана Каренина дойде у нас може и да е различна, но така я помня. Ще ми се да бях обръщала повече внимание на детайлите.

Заварих Роко пред компютъра. Каквото и да правеше, беше я погълнало напълно, направо я беше засмукало от тоя свят и я беше запратило в някаква паралелна реалност, където нито аз, нито нещо друго съществуваше в истинската си форма.

Избутах тежкия фотьойл до масата, седнах в него и зачетох монитора; Роко доро не забеляза. Запалих цигара и обгърнах коленете си с ръце. Реших да чакам.

Роко трескаво продължаваше да пише. Пълнеше search bar-а на браузъра си с букви, слагаше ги в ред, който да създава смисъл, а курсорът се движеше пред очите ми със скоростта на паралелната Рокова реалност. Натисна enter, облегна се назад и остана загледана в монитора няколко секунди. После се обърна към мен и ми подаде пепелник.

- Какво правиш? – попитах, повече за да започна разговор, отколкото за да получа отговор.

- Пращам романи на Интернета.

Екранът зад Роко зареди резултатите от търсенето. “Издателство Круши & Стил проявява интерес към романа Ви. Натиснете тук, за да стартирате издаването.”

Роко небрежно кликна с мишката и отиде да направи кафе.

- И какво, вече никога ли няма да й се обадиш?

- Няма. – отсича Роко и в гласа й усещам абсолютна и неотменима сигурност. – Обиди ме толкова много, че вече не я обичам.

- Ама вие бяхте приятелки цяла вечност!

Никога не съм можела да режа хората с възхитителната безпардонност, с която го прави Роко.

- Бяхме, ама вече не сме и толкова. Като помислиш разумно, разпадането на едно приятелство е винаги нещо позитивно. Виждаш се в ретроспекция какъв си бил тъпак и се учиш да се държиш по-сериозно с хората.

Мисълта на Роко тече по начини, неподвластни на общопритетите логика и разум; в нейния свят “да се държиш сериозно с хората” значи просто да поставяш собственото си благоденствие над останалото.

- Абе той животът е гаден и без това, няма к’во да се занимаваш с хора, които не обичаш. – допълва тя от камерата на хладилника, където търси сладолед.

Не знам доколко разпадащите се приятелства са нещо позитивно, но силно се надявам с Роко винаги да сме приятелки.

Смазващ текст на Мартин Карбовски за българското образование. Разревах се.