ink

Кликни върху картинката, за да я видиш в оригинален размер

Още една от любимите ми обяви за работа: търси се “личен асистент – реклама” (личен асистент на кого?). Изискванията и описанието са следните:

Осъществява контакти с потенциални клиенти
Комуникативност
Представителност
Възможност за командировки
CV
Актуална снимка
документите не се разглеждат
На одобрените кандидати,се посочва дата за интервю.
Моля посочвайте позицията по която кандидатствате.
Благодаря Ви,за проявения интерес

Така-а-а. Явно е нужен човек, който е представителен и комуникативен и има възможност да ходи в командировки. Добре е да прати CV и актуална снимка, но документи няма да се разглеждат – значи потенциалният кандидат трябва да има афинитет към извършване на абсолютно безмислени дейности като например да подготви и изпрати автобиография, която няма да се разгледа. Потенциалният работодател ще погледне към папката с получените автобиографии, ще хвърли боб и посредством това ще реши кого да извика на интервю; междувременно ще напише тук-так няколко запетаи за разкош (съгласи се, запетаите са много готини!). На тези, които не е повикал на интервю, благодари за проявения интерес – със запетая, за по-готино. На този, когото наеме, ще плаща между 300 и 1000 лева на месец. Как да устоиш!

За толкова време би трябвало да съм свикнала с подобни безумия, но не – такива обяви все още ме оствят озадачена. Да напишеш характеристика на дадена длъжност не е детска игра, но не е и непосилно трудно; да усвоиш правилата на българската пунктуация явно е много по-сложно, отколкото изглежда. Това, което наистина ме вълнува, всъщност е следното: има ли хора, които биха кандидатствали за работа по подобна обява без да се осъмнят в “качеството” на една такава работа? За каква работна среда говори една такава обява? Какво би накарало някого да работи за работодател, който не е готов да отдели 20 минути от времето си, за да напише привлекателна обява за свободната си позиция? Допускам, че има много възможни отговори на тези въпроси – самата аз се опитах да им отговоря максимално обективно, абстрахирайки се от собствения си мироглед – и въпреки това не успях. Ти какво мислиш?

Владо ме е тагнал, затова зéми тия джаджи. Много хора, гледам, си споменават удобните обувки и пресите за кафе; моето кафе достига до вас мен с любезното съдействие на микровълновата, инстант кофи, мляко и захар, а за обувките по-добре да не отварям дума – ще отнеме адски дълго време. 

Останалите неща са такива, без които вероятно мога, но не искам да живея. Списъкът не е изчерпателен. (more…)

Преди две седмици кандидатствах за определена позиция в определена фирма. Уточних час за среща с представител на фирмата, появих се в приличен вид и точно навреме, но представителят на фирмата не дойде. Вместо това изпрати млада дама, която не счете за нужно да се представи с друго, освен с малкото си име, и друга млада… тук няма да кажа дама, която дойде по анцуг и маратонки, за да проведе “интервю”. Момичето, което явно идваше от фитнес, ме увери, че ще свържат с мен за второ интервю.

Вместо това, близо 2 седмици по-късно получих имейл, че страшно много съм ги впечатлила, задължително ще ме имат предвид за други позиции, но тази вече са я дали на друг кандидат. На следващият ден обявата за позицията отново се появи в jobs.bg. 

Дотук с фактите. Сега малко възмущения. 

Няма да коментирам и начина, по който беше проведено интервюто, както и неадекватността на въпросите, които бяха обсъждани – в крайна сметка,  на фирмата може би й трябва точно такъв кадър – не знам, защото не ми позволиха да задавам въпроси. Те питаха, аз отговарях.

Не е нормално обаче да отмениш среща, след като другата страна вече е на мястото на срещата. Затова вероятно е ок да пратиш някой друг, и все пак не е лошо този някой друг да се представи подобаващо и да обясни защо не си на срещата. Елементарно възпитание и бизнес култура. 

Да интервюираш кандидат за работа, която изисква срещи с клиенти на фирмата, по анцуг и маратонки, също не е ок. С дрехите си малко или много демонстрираме отношението си към работата – настоящата ми работа не налага dress code, и въпреки това не ходя в офиса по пижама – от уважение към себе си, колегите си и компанията.  Елементарно възпитание и биз – всъщност забрави за бизнес културата, това е въпрос само на елементарно възпитание.

Да лъжеш кандидати за работа в компанията пък е още по-грозно. Ако си кандидатствал за работа при тях, вероятно е по принцип да си търсиш работа и следователно да четеш обяви за работа. Да кажеш на някого, че не го наемаш за дадена позиция, защото си намерил по-подходящ кандидат, и веднага след това да подновиш обявата за вакантната позиция в основен сайт за кариерно развитие е доста непрофесионално – или представителят на компанията, направил това, е тъп, или смята, че кандидатите са тъпи. И в двата случая професионализмът ми убягва.

С това ентри нямам намерение да злепоставям никого (особено хора и организации, които са толкова способни да се злепоставят сами), затова не питай коя е фирмата. Няма да кажа.

Последните дни са тежки във всякакъв смисъл – задачите ми тежат на врата, емоциите пък направо ме съсипват. 

От средата на декември един имейл ми стои в кутията и чака отговор, а такъв май няма да има (макар тържествено да бе обещан от мен в телефонен разговор). Предисторията на тоя имейл се развива в последните 3 години и е много, много тъжна предистория;  важното е обаче, че ако приемем за вярно твърдението Бегбедево (а именно: любовта трае три години), то е напълно нормално някогашната любов да е заменена от съжаление, реторични въпроси и насмешка спрямо приносителя на имейла, и не е нужно да се чувствам виновна. 

Хора като него  никога не успяват да направят крачка напред – заобикалят се с други нещастни хора, правят неща, които за тях самите нямат никакъв смисъл, наричат себе си елитарни и се опитват да се отделят от масата; а масата ги презира, и елитът ги презира, защото те не са нито едното, ни другото – social outcasts на всяко едно ниво на тази категория. 

На хора като мен  също им е трудно да започнат или продължат да се развиват, но (слава Богу!) имат приятели и познати, които ги затварят в bubbles от някаква много важна музика, пускат в пощенските им кутии книги, които променят животи, обаждат се по телефона, пращат видео съобщения и им казват нещо малко, което после експлоадира в главите им и от взрива се раждат брилянтни идеи. 

Ако този текст няма никакъв смисъл за теб, извинявай – филмите в главата ми са много тия дни и думите буквално се прескачат на излизане. 

Ако пък си част от филма и се засягаш – пак извинявай – не исках да те обидя, но се опитах да съм обективна спрямо своя си обектив. 

На хората последния параграф бих казала благодаря, но няма смисъл, защото те си знаят колко ги обичам. 

Peace.

Първи постулат на омазаните ситуации: Колкото и омазана да изглежда една ситуация, винаги има изход и път към свободата. Особено ако в ситуациятя е замесен и компютър. 

Първи под-постулат: колкото повече те мързи, толкова по-креативен ставаш. 

Желая ти фънки февруари!