Неотдавна Роко се зарадва предварително. Толкова много се зарадва, че 3 нощи не успя да мигне от вълнение, а събитието, породило тия бурни емоции, все още предстоеше да се случи.

В ранния следобед преди четвъртата безсънна нощ Обстоятелствата позвъниха на вратата. Роко ги видя през шпионката и на пръсти напусна коридора, твърдо решена да не отваря вратата (макар да не го беше осмислила съзнателно, тя някак си знаеше, че обстоятелствата най-често прецакват всичко). Обстоятелствата почакаха малко, после надраскаха нещо на гърба на касова бележка от такси и я бележката под вратата. “Тая твоята просто няма да стане. Поздрави, О.”. Ей това пишеше на бележката, а отпред – 6,54 лв за таксиметрови услуги.

По-късно същата вечер Роко ме погледна в очите и заяви, че за всичко са виновни родителите й.
– Защо пък именно те? – недоумявах аз.
– Защото като малка ме научиха да летя и тоя лош навик ми остана до ден днешен. Децата не трябва да вярват, че могат да летят и да постигнат всичко, защото рано или късно вулканите на обстоятелстава образуват облаци от пепел и спрат всички полети, и тогава оставаш затворен на някое въображаемо летище. После лека-полека забравяш как се лети, но разочарованието си остава. – отсече Роко и отиде да извади кифличките от фурната.

На другата сутрин намерихме пред вратата друга бележка: “Останаха ли кифли? О.” Изхвърлихме я с най-голямото пренебрежение на света и си доядохме кифлите с кафето.