Заварих Роко пред компютъра. Каквото и да правеше, беше я погълнало напълно, направо я беше засмукало от тоя свят и я беше запратило в някаква паралелна реалност, където нито аз, нито нещо друго съществуваше в истинската си форма.

Избутах тежкия фотьойл до масата, седнах в него и зачетох монитора; Роко доро не забеляза. Запалих цигара и обгърнах коленете си с ръце. Реших да чакам.

Роко трескаво продължаваше да пише. Пълнеше search bar-а на браузъра си с букви, слагаше ги в ред, който да създава смисъл, а курсорът се движеше пред очите ми със скоростта на паралелната Рокова реалност. Натисна enter, облегна се назад и остана загледана в монитора няколко секунди. После се обърна към мен и ми подаде пепелник.

– Какво правиш? – попитах, повече за да започна разговор, отколкото за да получа отговор.

– Пращам романи на Интернета.

Екранът зад Роко зареди резултатите от търсенето. “Издателство Круши & Стил проявява интерес към романа Ви. Натиснете тук, за да стартирате издаването.”

Роко небрежно кликна с мишката и отиде да направи кафе.