Няколко дни по-рано вулкан с непроизносимо име беше изригнал в Исландия, облаците му се бяха понесли над Европа и хиляди самолети излязоха в принудителен отпуск. Това събитие от световно значение завари Роко в Лондон. На втория ден от безобразния хаос, дисплеят на телефона ми изписа нейното име. – Всичко наред ли е? – поинтересувах се

Роко не е голям фен на животните.  Не че не ги харесва – просто не им обръща внимание. Затова се изненадах, когато ми разказа, че на път за кино видяла едно куче на улицата.  Кучето било най-обикновено, улично и кафяво, но на едната си лапа имало обут чорап на червени и сини райета и именно

Срещнах се с Роко до входа на метрото без да задавам излишни въпроси. Нито аз, нито Роко ползваме метро. Изглеждаше умърлушена. – Кво става? – попитах. – Копеле, от няколко дни обяснявам на всички как тотално мисля за самоубийство и всички си мислят, че се ебавам. – Ти не се ли ебаваш? – Тоя път

– Само познати неща, ей! – цъка Роко с език, докато рови в папките ми с музиката. – Ти пък какво очакваш – да съм открила Америка от последния път ли? Роко не е доволна от музикалния фон, и ако скоро не стане доволна, ще ме повлече я към тях, я към някое друго място

С Роко веднъж се бяхме скарали много. След време нито аз, нито тя вече помнеше защо, но все така си бяхме скарани, докато Роко не ми се обади. – Имам едно вино за изпиване, ела, че ще вземе да се развали. И така отидох у Роко и без официално да се сдобряваме, се сдобрихме. –

Онзи ден минах през къщата на Роко, за да й оставя нещо. Заварих я да прегръща телевизора. – Какво правиш, бе? – попитах учудена. – Тия дни нямам никакво време за телевизия, не съм включвала телевизора поне от 2 седмици, обаче не искам да мисли, че вече не го обичам. Кимнах с разбиране – телевизията

В един безкрайно студен следобед с Роко висяхме в Старбъкс на Гурко, пиехме кафе и наблюдавахме минувачите, които си счупваха краката от бързане да стигнат някое топло и приятно място. По улицата мина момче, което според Роко приличаше на наш съученик (според мен – ни най-малко, но тя настоя, че той 100% ще изглежда именно

– Трия “приятелки” – беше отговорът на небрежно подхвърленото от мен “К’во ста’а”. Помолих Роко да обясни. – Нали знаеш как като качваш снимки или слагаш линкове във Фейсбукимаедникифликоитомоменталнозапочватдаlike-ватидакоментиратотдолуи (тук дъхът на Роко свърши и се наложи да спре, за да си поеме въздух). – Ама нали точно това е смисълът на социалните мрежи? –

  Понякога с Роко празнуваме Коледа заедно, друг път – с роднини (аз – обикновено по настояване на майка ми,  а Роко – заради домашната баклава, която всички баби и лели в рода й приготвят в промишлени количества за празниците). Тази година решихме да отсвирим роднините и се затворихме у нас за кротко тридневно ядене

В седем и половина сутринта телефонът ми иззвъня и извърши трепанация на черепа ми, или поне така ми се стори. Бях си легнала в 5. – Оф, нещо не мога да спя – разнесе се от другата страна веселия глас на Роко. – @#$%№&*#$%#@*!!! – отговорих аз. – Ти днес какво ще правиш? – Ами…

– Роко, ако знаеш само колко я мразя тая Барселона… – Колко? – Абе не съм сигурна, я да идем пак и да видим.

Роко е най-добрата ми приятелка, в целия свят. Заедно сме минали през какви ли не неща, знаем си и кътните зъби и все пак винаги успяваме да изненадаме една друга. Сигурно и затова сме най-добрите приятелки, в целия свят. Понякога Роко ужасно много се натъжава; тогава не питам какво е станало и не й се

Често в живота на Роко й се струва да се влюби – и всеки път се кълне, че това е то голямата любов, друга няма да има, той е Той и така… Аз пък вече 7 години съм влюбена във все същия мъж. – Някой ден ще трябва да му кажеш – хлипа Роко, докато

Беше вторник сутринта, когато Роко се обади по телефона. Понеделниците Роко и аз смятаме за мръсни дни, измислени за наказание на нещастните щатни работници на знайни и незнайни корпорации, които изсмукват злостно ресурсите на земята и мозъците на служителите си, тоест на мен и Роко. Двете имаме различни начини за справяне с тежестта на понеделниците

Заварих Роко пред компютъра. Каквото и да правеше, беше я погълнало напълно, направо я беше засмукало от тоя свят и я беше запратило в някаква паралелна реалност, където нито аз, нито нещо друго съществуваше в истинската си форма. Избутах тежкия фотьойл до масата, седнах в него и зачетох монитора; Роко доро не забеляза. Запалих цигара

– И какво, вече никога ли няма да й се обадиш? – Няма. – отсича Роко и в гласа й усещам абсолютна и неотменима сигурност. – Обиди ме толкова много, че вече не я обичам. – Ама вие бяхте приятелки цяла вечност! Никога не съм можела да режа хората с възхитителната безпардонност, с която го

Събота сутрин е и Роко се обажда да мрънка, че трябва да ходи на работа, а много мрази да отработва каквото и да е. – Айде стига си се оплаквала, като почива 4 дни поред, не мрънка, нали! – Да, ама мислех, че са подарък. – Е от кого да са ти подарък?! – Ми от

Когато Роко била малка, родителите й не й разрешавали да играе компютърни игри (изборът и без това не бил голям, но Роко нямала достъп дори до Атари). Роко пораснала без Супер Марио, ралита и други детски благини и станала човекът, който е днес. Досега този избор на родителите Рокови не е повлиял драстично стандарта на живот

Вчера по обяд вратата се отвори с трясък, Роко влетя в коридора, завлече килимчето от пред вратата със себе си в хола и се метна на дивана, почервеняла и задъхана. Хич дори и не попитах какво става. Роко и без това не може да си трае. – Леле, едва се измъкнах. Гони ме една осмица.

И въобще, запитан за цвета на вторниците, човек забравя за всякакви субективни предпоставки и мисли жълто, оранжево и зелено. Такива универсални проблеми често занимават мен и Роко – отчасти, защото сме космополити и от време на време решаваме да спасим света, отчасти – защото четем Космополитън. Роко е фен на вторниците; аз от своя страна