Терминал
- Искаш ли да дойдеш при мене? Нещо не ми е съвсем наред. – гласът на Роко по телефона звучи празно, не тревожно.
- Къде си?
Намерих Роко на летището. Беше се подпряла на един парапет близо до изхода за пристигащите и гледаше към небето. И двете имаме стотици места, на които се крием, когато ни докривее, но досега като че ли никога не се бяхме сещали за летището – тая огромна черна дупка във вселената, вратата към някое измерение, което е различно от настоящото тъпо такова.
- Два на Lufthansa, един на Swiss Air и поне 4 на Bulgaria Air. – каза тя, когато пристигнах и й подадох гигантско карамелено макиато с допълнително захар.
- Това за колко време?
- За последните 4 часа. Може да е имало и други, които да не съм видяла.
- Това са много полети за четири часа, бе, Роко.
- Ами бягат хората, какво да ги правиш. Ти носиш ли си паспорта?
- Нося го.
Влязохме вътре и на гишето за информация попитахме за къде е следващия излитащ полет. На път за самолета някакъв униформен се опита да вземе макиатото на Роко, тя се опита да го набие, макиатото се разля и Роко се разплака. После отлетяхме за Маракеш.
