Дами и господа, на вашето внимание представям вафли “Криза”:
Минималистичният дизайн на опаковката напълно отговаря на търговската марка. За съжаление нямам наблюдения върху пазара на вафлите и не мога да преценя дали цената също е кризисна.
Министър Дянков неотдавна обяви, че кризата е свършила, затова побързайте да се сдобиете с вафли “Криза” – предвещавам им скорошна пазарна смърт.
Новината на деня: затворили chitanka.info. Заслужават си го – щом дори и тъпанарите от ГДБОП са успели да ги хванат, значи не са се постарали да се скрият достатъчно.
От друга страна обаче – има ли за какво да се крият? Законът за авторското право и сродните му права гласи, че библиотеките имат право да разпространяват съдържание “без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение”, стига да са общодостъпни и да не правят пари от това (виж глава пета от въпросния закон). Членството в библиотека обаче струва пари – т.е. библиотеката прави кинти от това, че ми предлага книги (на страница 9 от следния документ можеш да видиш ценоразписа на народната библиотека например). Chitanka.info не взима пари. Не съм юрист и не съм се ровила в нещата подробно, но като че ли нещо в цялата схема не е съвсем у ред.
Това, срещу което коментиращите в интернет се бунтуват най-запалено, е ниското качество на българските книги. За съжаление обаче не мога да се съглася с тях, защото ако аз съм средностатистически български студент и съм неграмотен (както подобава на средностатистически български студент), четенето на грамотно написана, добре преведена и коригирана книга би ми причинило неудобство, неувереност и може би дори комплекс за малоценност. А никой не иска да си купува (скъпи) продукти, които го карат да се чувства тъп.
В този смисъл издателствата много хитро пестят от редактори, коректори и преводачи – така те просто задоволяват наличното търсене и действат съвесм логично от гледна точка на маркетинга! Затова ще следя с умиление ехидните им коментари по отношение на chitanka.info поне до утре, когато вероятно ще застрелят някого в центъра на София, ще хванат прокурор с подкуп или ще пуснат нов епизод на “Стъклен дом”* и това ще се превърне във водеща новина.
* Изброените три варианта са само прогнози и предположения. Ако случайно някоя от тези прогнози се сбъдне, не подлежа на наказателна отговорност, но ще започна да взимам пари за предсказване на бъдещето.
Още малко ще подосаждам за вчерашния семинар. На второ четене имаше четири, а не две добри кампании. За първата вече разказах, а втората ще представя малко по-надолу.
Третата добра кампания (до материалите от която, за съжаление, нямам достъп), беше такава на прах за пране. Екипът се беше спрял на идеята, че прахът за пране е лесен като песен. Кампанията им се въртеше около няколко добре познати български песни, чиито текстове бяха модифицирани така, че да отразяват проблематиката на прането и неговата белота (слава Богу, без намесата на леля Мария). В ТВ клипа различни хора пееха въпросните песни фалшиво, а слоугънът беше “Не всеки може да пее, но с [рекламирания прах] всеки може да пере” (цитирам по памет). На кампанията куцаха предварителните проучвания и техническото изпълнение, но идеята беше силна.
Четвъртата кампания, оценена най-високо от журито, беше социална и се бореше с “войната на пътя”. Слоугънът – “Воланът е в твои ръце” – е много добър, но се губеше сред останалите клишета на кампанията. Визуалните са експлоатирани до болка в милиарди други социални реклами, но презентирането на рекламите беше много силно. В крайна сметка спечели добрият пич (pitch, бе, не “Пич, къде ми е колата”) на лоша реклама. Хем е малко тъжно, хем е показателно. UPDATE: Клипа можеш да видиш ето тук.
Но да се върнем на кампания #2. Единият от авторите й е разказал всичко за нея, прочети го тук: Семинар “Креативността като начина на живот” в блога на Дечко Стефанов. Тук ще сложа само клипа към кампанията, за да ти стане интересно и да прочетеш инфото:
Принтовете можеш да разгледаш в ей тази галерия. Айде пак: Брааааавооооо!
Както обещах в ентрито за семинара “Креативността като начин на живот”, който се проведе вчера в НБУ, споделям тук една от добрите концепции, които видях.
Автори на проекта са Мария Куманова и Яна Димитрова, студенти в модул Реклама на програмата “Визуални изкуства” на същия университет. Ето какво разказват Яна и Мария за идеята си:
Покрай нас всеки ден минават голямо количество истории. Ние решихме да потърсим онези, които си струва да се знаят. Открихме ги лесно – белязаните със звездичката на Converse. Започнахме от идеята, че потребителите на тази марка са хора, с които вероятно си струва да се запознаеш и да чуеш историите им. Целта ни беше да инициираме общуване, вдъхновено от идеологията на марка с повече от 100-годишна история. Като резултат ние лично се запознахме със случайни хора по улиците на София, подбирани само по това дали дали носят Converse. Оказа се, че сме били прави в предварителната си преценка за тях. Най-важното за нас беше, че винаги се разделяхме с усмивка. Голямото количество снимки, които направихме, бяха качени във facebook група с името “start a conversation”. Понякога се оказваше, че хората, които сме снимали по отделно, всъщност се познават.
Най-добрите от снимките станаха част от клипа към кампанията, който (ще) се разпространява на принципа на вирусния маркетинг – с препращане между приятели и познати. Избрахме интернет като основен медиен канал не само с цел оптимизация на разходите, а и защото е най-адекватния вариант за достигане на таргета ни.
За да избистрят концепцията си, момичетата разглеждат историята и ценностите на марката и идентифицират като основни послания тези за вдъхновението (и как то не е еднопосочен процес) и за връзките между хората.
Основен елемент на кампанията е ТВ спот, в който за съжаление не виждаме историите, открити от Мария и Яна. Това е сериозен пропуск, но все пак говорим за курсов проект, разработен с минимални ресурси (НБУ все още не предлага кой-знае-каква материална база за рекламна продукция на студентите си) и (допускам) – в ограничен срок. Визуалната комуникация е ясна и динамична и носи много настроение:
Комуникационният канал – интернет – е единствен, но наистина ефективно достига до целевата си аудитория; фейсбук групата е добро попадение – доказателство за това е бързото темпо, с което броят на членовете й се увеличава – но пък не са засегнати социални мрежи и платформи, които могат да се използват за по-ефективна комуникация с феновете и потребителите на марката (например създаване на собствен канал в YouTube, блог, Twitter и др.).
Като цяло идеята следва съществуващата комуникационна политика на марката и ако се пипне леко, може да се получи чудесна и вероятно много ефективна кампания.
Та така. Присъедини се сега към мен и кажи “Браво!” – добрите идеи и съвестната работа трябва да се подкрепят. Надявам се, че Мария и Яна ще намерят мястото си и ще успеят да се реализират на българския рекламен пазар, за виждаме по-малко недомислици и слоугъни като “В ЕС вече имаме права” (за ЕС и правата – някой друг път).
Чета за премеждията, с които читател на Капитал се е сблъскал, за да освободи 22 DVD-та от Щатите на митницата, и си мисля “Ебати глупака, честно”. После се зачитам в коментарите и гледам, че и други хора виждат предимството на пиратството пред това да се занимаваш с шибаната българска администрация – тая държава буквално ни направи престъпници.
И в други държави администрацията е скапана, знам го от собствен опит. Само у нас обаче е установена практика гражданските ни права да бъдат погазвани с арогантност, на която само държавен служител е способен. Повече калашници ни трябват, това ще реши много от българските проблеми. Или ще се избием взаимно, но и това е решение.
Иначе днес посветих деня на семинар за креативността като начин на живот в НБУ. Второкурсниците от модул Реклама на програма Визуални изкуства представяха рекламите, които са заснели като курсов проект, а това, за съжаление, беше мъчително преживяване.
Децата нямат идеи. Нямат и знания. Имат единствено самочувствие и някакви технически познания за боравене с компютър. Във всяка една презентация открихме правописни, пунктуационни и граматически грешки – при това по много. Беше тъжно и едновременно чудесно, заради допълнителното подсилване на вярата в собствената ми креативност.
Най-лошото обаче е, че тези бъдещи рекламисти не носят на критика. На връщане от семинара зад мен в маршрутката седеше една от презентаторките и въодушевено обясняваше на някого по телефона как само са ги критикували, но за глупости, нарочили ги били, иначе те се справили страхотно.
За справка: този конкретен екип представяше тъмна бира от много висок клас. Целевата им аудитория беше “мъже от 30 до 70 години, които обичат лукса и класата и не пестят средства, за да ги постигнат”. Рекламният им клип показваше прошляци, които играят шах в парка пред Народния и пият рекламираната бира. И нищо да не разбираш от реклама, пак ще разбереш, че това е тъпо. Ако разбираш малко повече пък, ще ти стане ясно, че само пълен лаик би дефинирал целевата си аудитория именно по този начин. Децата обаче смятат, че критикуващите не са прави. Не са виновни – арогантността им не им позволява да видят по-далеч.
Та именно в тези млади хора виждам бъдещето на България. Виждам как арогантността и правенето на неща просто защото можем да правим неща вземат превес над всичко останало. Виждам как грамотността се превръща в архаизъм и спира да съществува.
От друга страна, виждам еднопосочен самолетен билет – с моето име на него – така че не се притеснявам особено за собственото си бъдеще.
И все пак, имаше 2 добри презентации с голям потенциал. Авторите на единият проект обещаха да ми го изпратят, за да го покажа тук, така че stay tuned. Веднага щом го получа, ще го видите.
Неотдавна Роко се зарадва предварително. Толкова много се зарадва, че 3 нощи не успя да мигне от вълнение, а събитието, породило тия бурни емоции, все още предстоеше да се случи.
В ранния следобед преди четвъртата безсънна нощ Обстоятелствата позвъниха на вратата. Роко ги видя през шпионката и на пръсти напусна коридора, твърдо решена да не отваря вратата (макар да не го беше осмислила съзнателно, тя някак си знаеше, че обстоятелствата най-често прецакват всичко). Обстоятелствата почакаха малко, после надраскаха нещо на гърба на касова бележка от такси и я бележката под вратата. “Тая твоята просто няма да стане. Поздрави, О.”. Ей това пишеше на бележката, а отпред – 6,54 лв за таксиметрови услуги.
По-късно същата вечер Роко ме погледна в очите и заяви, че за всичко са виновни родителите й.
- Защо пък именно те? – недоумявах аз.
- Защото като малка ме научиха да летя и тоя лош навик ми остана до ден днешен. Децата не трябва да вярват, че могат да летят и да постигнат всичко, защото рано или късно вулканите на обстоятелстава образуват облаци от пепел и спрат всички полети, и тогава оставаш затворен на някое въображаемо летище. После лека-полека забравяш как се лети, но разочарованието си остава. – отсече Роко и отиде да извади кифличките от фурната.
На другата сутрин намерихме пред вратата друга бележка: “Останаха ли кифли? О.” Изхвърлихме я с най-голямото пренебрежение на света и си доядохме кифлите с кафето.
Като няма, няма, после вземе, че проима. За работа говоря.
Тия дни съм затрупана с проекти и всеки ден имам поне по едно интервю за работа (къде спахте досега, бе!). Ето някои highlights:
И последно: Pimp My CV вече окончателно се оформи от идея в истинска услуга. Сайтът е почти готов, така че скоро очаквайте grand opening (с други думи, яко ще ви спамя с реклама).
С вас какво ново?
