ink

Шефът пише: “From the beginning X displayed great leadership skills, decision making, and the ability to always keep herself busy by finding ways to better optimize operations and continuously think about the customer”.

Шефът мисли: “From the beginning Х displayed great skills in avoiding people and decisions, and the ability to always look busy by keeping her headphones on, playing games on Facebook and continuosly thinking about her highscores”.

На лицето Х да му е честито повишението. Обичам тази работа

Роко се чекне пред огледалото, докато пробва новите ми сандали.

- Ох, не мога да преценя така. Я дай някоя рокля.

Подавам роклята и я предупреждавам да внимава, че е нова още.

- Спокойно деееее – вика провлачено Роко и навлича роклята.

Мамка му и рокля, мисля си наум, на Роко й седи 10 пъти по-хубаво.

- Кой е този? – пита тя и сочи с пръст снимка на огледалото.

- Хавиер.

- Хавиер кой?

- Хавиер.

- А ти тоя Хавиер къде го намери?

Роко гледа въпросително и едновременно виновно, вече е омазала роклята с червило. Само тя може да изцапа всяко нещо с червило без дори да разбере как и кога.

- На морето го намерих, на плажа.

- Ма много е хубав бе, що го остави на морето? Трябваше да го вземеш тука при нас.

- Не можеше.

- Много са хубави тия сандали, откъде каза, че си ги купила?

Диктувам адреса на магазина, описвам как изглежда витрината и съм почти сигурна, че Роко няма да може да го намери, ако ще звездна карта да й начертая.

- И какво, ти да не се влюби в Хавиер?

- Как ще се влюбя бе, полудя ли. Той освен това е обратен.

- Така е то, добрите мъже все са обратни.

На другия ден се обаждам на Роко по телефона и я моля да ми върне сандалите и снимката, мои са си и не е редно да се краде от приятели.

Един ден, малко преди началото на септември, с Роко си седяхме на терасата у нас, пиехме Кока-Кола Лайт и люпехме семки. Изведнъж Роко вдигна поглед нагоре и каза:

-         Я иди да изгасиш лампата, защо си я оставила да свети през деня?

И наистина: лампата на терасата светеше, но понеже навън си беше бял ден, не бях забелязала. Всъщност, до този момент не знаех, че на терасата има лампа и че тя е способна да свети, а живеех в тая къща вече от три години.

Влязох вътре и започнах да търся ключ за лампата. Роко продължи да се взира, за да ми каже, когато лампата изгасне.

-         Изгасна ли? – питах след всяко щракване на всеки ключ у дома.

-         Не. Пробвай някой друг. – провикваше се Роко.

След известно време с Роко разбрахме, че къщата ми е пълна с тайни ключове за лампи, които не светват и не гасят нито една крушка; в същото време, лампата на терасата продължаваше да свети зловещо посред белия ден. Отказах се да търся.

Няколко дни по-късно Роко пак беше у нас и пак седяхме на терасата, тоя път без да люпим семки. Лампата все така си светеше.

-         Да му е** майката на глобалното затопляне. Точно пък аз ли ше оправям света?! – каза Роко, гледайки лампата с погнуса.

Вечерта по новините казаха, че океанът е прелял, понеже някакво момиче в София оставило лампата си да свети.

- Тука мисля да сложа нови полици и на тях – разни яки постери, в рамки такива, ама без да дупча стената с пирони. Тоя стол си отива, ще взема нещо по-така за ъгъла, и се чудя дали да не пребоядисам стените…

- Копеле, я си събирай багажа и се махай оттук, нещо не ти е комфортно.

Запознах се с Иван от Хага. Стори му се яко да се оженим, за да ми вземе фамилията и да стане Иван Иванов.  Обясних му, че с такова име в България никак няма да е специален; не вярва.

Ако в Хага случайно срещнеш ухилен до ушите Иван Иванов, не му говори на български. Може и да не разбере.

Снощи някой е влязъл в дома на родителите ми, докато те са спели. Взели са “само” чантата на майка ми и козметичният й куфар. С това, което е имало в чантата, щетите са повече от сериозни.

На този, който го е направил, от цялото си сърце пожелавам да го хванат. Не защото вярвам в законодателната ни система, а защото така родителите ми ще имат шанс да възстановят откраднатото.

Който и да си ти, посмял да влезеш в дома на някого, докато спи – ако не този път, то следващия ще те хванат, а Вселената ще ти причини сифилис, рак или нещо също толкова мъчително. Надявам се и вярвам, че е така, защото иначе целият ми свят би се сринал. Не ме интересува дали крадеш, за да нахраниш децата си или просто защото си отвратително и гнусно същество. Не е това начинът и трябва да си научиш урока по най-трудния възможен начин.

Сега ми остава само да помогна на родителите си с каквото мога и да се надявам съдебната ни система поне веднъж да направи това, което с родителите ми като съвестни данъкоплатци очакваме от нея. По ирония на съдбата снощи за първи път изрекох на глас намерението си през следващите 6 месеца да емигрирам на някое по-добро място и го мислех наистина. Не ми трябваха повече знаци, честно.

- Ей, пич, ебало си е майката. – вика Роко и замахва във въздуха с кръстата отвертка. – Правиш,струваш, и накрая все опираш до IKEA в тоя живот.

- Стига си мрънкала, Роко, ми дай да сглобим тая маса и да сядаме.

Сглобяваме масата, разпъваме на нея карти на света и почваме да правим планове за завладяването му.

Роко седи на пейката пред мола и дъвче. Сядам до нея и почвам да й говоря за пилешкото с морски дарове, дето го ядох в Холандия. Много се впечатлих от пилешкото с морски дарове и затова й разказвам, а тя дъвче ли дъвче.
- Соколадофо кексте – вика и си мисли, че пилешкото е научна фантастика.
- Ох, Роко, нищо не разбираш от гурме.

Вадя и аз от джоба си шоколадово кексче и с Роко седим и дъвчем.

Според статистиките на блога, колкото по-малко пиша, толкова повече посещения имам. Тъжно ми е, но щом това е пътят към славата – спирам да пиша. Шегувам се.

През последният месец ме нямаше, защото учих за изпити, боледувах и пътувах. Пътуването не беше нещо особено, затова ще разкажа само за изпитите и грипа… спокойно, отново се шегувам.

Последните няколко седмици прекарах в Зайст – малък град в Холандия, известен още като Средата-На-Нищото (последното може и да не е напълно вярно, но така ми се стори). Причината да се забия там за почти месец беше курсът по холандски език и култура, който посетих.

150 курсисти от 34 държави събрани заедно в конферентен център за толкова много време си е цяло приключение, но да не си помислиш, че се оплаквам! Нищо подобно. За мен това бяха най-забавните 3 седмици, прекарани напоследък. Като бонус значително подобрих нивото на холандския си, влюбих се в непознат в музея, разбрах каква искам да стана като порасна и срещнах най-прекрасните приятелки, които човек може да има.

Бях забравила колко много ми липсва Холандия. Mental note: move back there.

Снимките са безкрайно и безобразно много, затова няма да те тормозя с всичките, но ще ти покажа как изглеждат 150 души накуп:

И моята група:

И последно: супер cheesy холандски поп. Blijf je vana-na-na-na-navond bij mij…

Peace out.