Актуализирах малко blogroll-а, имаше позастояли линкове. А поводът беше новият журнал на Luke-I-am-your-father, а.к.а. Лъчо – Мейзъло.орг. Наричам го журнал, защото е нещо като блог, нещо като списание – наминавай от време на време, сигурна съм, че ще има интересни неща.
Luke-I-am-your-father, ще черпиш една бира за безплатната реклама 
I’ve never been homeless – I’ve got too many safety nets, too many people that have seen my frailty and vulnerability and are determined not to let me slip through. People like my mum and my nan, that have just gone, “Oh bloody hell, he’s always gonna be a child to some extent – we’ll just have to keep an eye on him.”
Това казва Ръсел Бранд в книгата си My Booky Wook. От това ще да е тази безгрижна усмивка, казвам си, на която са способни само хероиновите наркомани и хората, за които другите се грижат.
Още откъси от книгата има тук.
Седя пред компютъра в пълно бойно снаряжение: грим, прическа, погълнала час за направата си, най-високите обувки на света и онази блуза, дето има специално влияние върху хората; ако си мислиш, че излизам обаче, грешиш. Случи се непредвидена и неприятна промяна в плана, и във вечерта на абсолвентския си нещо-като-бал, моя милост ще си чисти линковете в RSS фийда.
Което само показва, че природата яко си гони равновесието, но това е друга история и не ми се разказва.
Сега на твоето внимание представям Красимирчо – братовчед на Алби, помниш ли го? Красимирчо е моделинов пингвин, или пингвин-модел и от самото начало ми стана симпатичен по няколко причини: пингвин е, появи се от нищото като всяка истинска изненада, и най-важното: Красимирчо носи по себе си пръстовите отпечатъци на своя създател. “Голяма работа”, сигурно ще си кажеш сега, обаче за мен пръстовите отпечатъци винаги са били нещо много специално. Моите не ги давам на всеки.
И така: Красимирчо и приносителят му:
Не е хубаво да ти остава много свободно време – какви ли не мисли се въртят из главата ти без намерение за трайно заселване. Прескачат се, създават паника и усилват вътре-черепното ти налягане.
На второ четене, няма нищо по-яко от това (запетаята е поставена неправомерно, с цел допълнителен драматизъм).
Някой ми напомни днес за една корица на Rolling Stone, онази с Джон Ленън и Йоко Оно от януари 81-ва (много преди да се родя дори като идея). Фотограф е Ани Лайбовиц.
Има нещо в тази снимка, което дълбоко ме безпокои, и в същото време не мога да спра да я гледам, защото именно на нея Ленън много прилича на един друг Джон, когото познавам и обичам безкрайно. Йоко пък въобще не прилича на мен, но не е това, което ме прави неспокойна около снимката. Наистина не знам какво е.
Може да е защото след толкова години моят Джон най-накрая започна да ми липсва.
Защото тия дни ми остава повечко свободно време от обикновено и се занимавам с глупости – ето ти едно старо домашно по не-помня-кой-предмет (какви ли не неща съм писала за университета…). 100% фикция и всяка прилика с теб или твой познат е плод единствено на въображението. Твоето, не моето.
“И какво от това, че не си вече в Амстердам, животът продължава”. Тази мисъл прехвърча през главата ми със скоростта на средно-голям самолет и и се разбива в черепа ми. Измъквам се от леглото, взимам си кoмпютъра и се вмъквам обратно под завивките.
Когато мълчиш дълго време, свикваш с мълчанието и думите след това могат да бъдат убийствени. Същото е и с отричането на разни неща – в момента, в който ги признаеш пред себе си, вече си потенциален самоубиец.
Оглеждам се. Леглото ми е затрупано с хартия. Списания, тетрадка за случайни мисли, оня Маркес, когото продължавам да чета без да разбирам историята на латинска Америка; между хартията са разхвърляни телефонът, зарядното, химикалки, моливи, черните фиби, които никога не успяват да се забият в някоя жизнено важна артерия докато спя. Няколко пъти вече се опитвам да ги махна оттам, да оставя в леглото само чаршафите, и без да разбера как всичките тия предмети се връщат на следващата нощ около възглавницата. Чаршафите ми просто отказват правото на самота.
А сега и компютърът, като че само той липсваше в това самотно легло, което имаше смисъл само с него.
Точно една година преди днешния ден слязох от самолета, който ме доведе от Амстердам и го срещнах на един софийски булевард. Коли, маршрутки, трамваи, от всичко имаше, за да е автентично; до нас огромните екрани на търговския център показваха реклами, които обичам, и той беше там срещу мен – един такъв срамежлив зад черния Рейбан. И аз бях срамежлива в оня ден, точно преди една година, но си казах “Ей това е любовта на живота ми, няма да го пусна така да си иде” и тръгнах срещу него, после го целунах и го заведох у нас. Спомням си го като да е било вчера – и онзи ден, и деня преди това, защото толкова много дни не излязохме тогава от леглото. Задушихме се от любов.
Беше хубаво за малко, но после започнахме да се ревнуваме. След ревността започнахме да се лъжем. И накрая един ден го оставих там, където се срещнахме за пръв път, разревах се и тръгнах в другата посока без даже да разбера дали е гледал как си тръгвам и дали и той е ревал. Какво пък, казвам си днес, и да беше ревал, нямаше да видя от Рейбана.
Така и не се върнах в Амстердам, откъдето дойдох само за седмица.
След няколко седмици той се обади и каза “Не те обичам вече”; май тогава свалих тънките черни фиби от косата си и ги оставих в леглото. Същата нощ няколко котки под прозореца ми крещяха, все едно се убиваха една друга и дълго време не можах да заспя. По-късно заспах и сънувах тия зли животни, изяждаха се една друга насън, за да не крещят никога повече под прозореца ми. Исках да запаля цигара, да се разплача пак и да ми мине, обаче две неща в тоя живот никога не минават – Амстердам и той. И въпреки това животът продължава.
