ink

Учителите яко стачкуват тези дни и и това изключително много ме дразни – според мен и парите които получават са им много, при положение, че никой от тях не си изработва пълните 8 часа всеки ден, и че българските деца са неграмотни (освен ако мама и татко не плащат за частни уроци при същия тоя учител, тогава вече е друга работата). Децата, родителите, правителството и системата са им виновни за всичко, а те – милите – онеправдани и изпаднали.
Нека им вдигнат заплатите де, лошо няма. Искам обаче да я видя тази учителска сган как стои по 8 часа на ден в школото и си върши работата съвестно и с желание – дано не съм права, но скоро сами ще поискат да се върнат към удобните ниски заплатки в училището и към уютните и високоплатени частни уроци след шестия час.

Не ме разбирай погрешно, в никакъв случай не искам учителската гилдия да гладува. Не теърдя и че всички учители са боклуци – изключения има много, дори на мен са ми преподавали – но напоследък се сблъсквам само с такива хора, на които не бих поверила метла, камо ли децата си. И затова се ядосвам много когато тия хора мрънкат за повече кинти, които не са заслужили. Разбирам, че заплатите им са безобразно ниски, но това не е причина да си гледат работата през просото и да се държат идиотски.

А иначе онзи ден минахме набързо през Сити Център със сестра ми, целият беше завзет от децата-хуни и успяхме да подслушаме следния разговор, воден между няколко момчета на около 10 години:

- Абе, много ще е тъпо да ни прецакат даскалите първия срок – ще трябва да повтаряме годината.
- Да, ама ще учим пак чак следващия септември.

Така де, всеки си извлича дивидентите от ситуацията.

Пак една от ония вечери, когато клипчета като това ме карат да се хиля невротично и след това да рева, размишлявайки над това колко е безсмислено човешкото съществуване.

Не, спокойно – не съм се побъркала, дори се чувствам чудесно, просто някой ме изкарва извън нерви. Утре сутрин ще го убия зловещо и после ще си стана пак старата аз, бе излишни необичайности. Трябва само да реша какво да правя с тялото.

Тези дни много четене ми се събра, четох специализирана литература, сайтове, блогове, книги, списания, изморих се.

Да имаш блог, за да слагаш само линкове, е тъпо. Да пишеш за себе си също и все пак го предпочитам пред другото.

Заминавам след малко за Гърция, ще ме няма само няколко дни и не ми е превъзбудено както друг път. Когато изсъхне лакът по ноктите ще бъда напълно готова за тръгване.

Чуждите мисли не ми прилягат, чуждите блогове ме дразнят, собственият ми блог ме дразни, а тялото, в което се помещавам, не е точно мое и не точно каквото го искам. Това тяло не може без сън, а аз не мога да спя и нямам време да спя, моля ви – нека някой ми предостави по-добро обиталище!

Тръгвам.

Миналата събота, обладани от спортен дух и ентусиазъм, аз, Цвети, Неда и Ася се метнахме на колата и потеглихме към Боровец.

Роувърът на Цвети нямаше бензин и трябваше да заредим, но Цвети настояваше на точно определена марка бензиностанции и затова час и половина обикаляхме София. Това ни костваше половината от малкото гориво, което имахме, а също и това, че не намерихме винетка. В крайна сметка тръгнахме ей-така, с надеждата по пътя да се сдобием с необходимото. По пътя обаче се сдобихме предимно с тъпотии и хилене на килограм, както и с много снимки, защото първата бензиностанция срещнахме едва в Самоков.

На Shell-а на входа на Самоков нямаха винетки и банкомат, но ни посочиха син телефон с фонокарти и казаха “Само това има тука”. Нямаха представа колко са прави.

В центъра на града зарязахме колата и се впуснахме в търсене на пощата, откъдето да купим винетка. Намерихме пощата с много обикаляне и с безценната помощ на местното население, които ни разглеждаха с нескрит интерес (местните в Самоков са предимно цветнокожи). Салонът на пощата беше истински артефакт на соц-интериорния дизайн. Служителите вътре – също. Изчакахме търпеливо да изтече и последната минута от обедната им почивка и едва тогава благоволиха да отворят врати за нас.

На гишето отидох сама и леличката ми поиска име и адрес, за да ми продаде винетка. Дадох истинското име на Цвети и тотално измислен адрес. Лелката ме изгледа изпитателно, вкара съчнинения адрес в компютъра и ми подаде заветния стикер.

Добрахме се до Боровец без проблеми и паркирахме пред кабинковия лифт. Ася сподели, че много я е страх от точно такива лифтове и затова единодушно решихме да я сгърчим по приятелски и да се повозим до Ястребец.

Заради страха ли, или заради вродения си артистизъм, Ася подхващаше всяка наша дума и запяваше песен по темата. По едно време малко омръзна и Неда предложи думата “царевичак”. И Ася запя за царевичака.

Когато слязохме от лифта, Цвети отвори някаква карта и ни повече към място, откъдето ще видим някакв готини езера и Мусала (която аз и Ася през цялото време упорито наричахме Мальовица). Вървяхме дълго и много, но Цвети все повтаряше, че не сме стигнали, още малко остава и ще го видим върха. Накрая с Ася зарязахме Цвети и Неда и седнахме да ги чакаме да една полянка.

След известно време Неда и Цвети се върнаха – изморени и ненамерили Мусала.

Тръгнахме обратно към лифта, където един веселяк продаваше мед от шишарки. Попитахме го къде е Мусала, а той посочи зад нас и каза “Ми ето го върха, той се вижда от края на лифта!”. Толкова за географията и четенето на карти.

Долу в курорта пихме горещ чай и тръгнахме обратно към София, а Ася предложи следващата седмица да се возим на друг лифт. Весел ден беше.

Леле, Бог да ми е на помощ – 2:18 сутринта е, а до утре в 12 на обяд трябва да съм приключила с изучаването и анализа на закона за движение по пътищата. Ако и утре се издъня, инструкторът ще се откаже от мен, кълна се – личи му, че е на ръба, а съм си взела вече половината часове и трябва да стигна до края.

Глава втора, раздел седемнадесети, член 78: “При движение през нощта и при намалена видимост извън населените места водачът на стадо, придвижващо се по платното за движение, трябва да го обозначи откъм страната на движението със запален фенер.”

Глава втора, раздел тринадесети, член 55, алинея 2: ” На автомагистрала е забранено движението на превозни средства с рекламна цел, провеждането на технически изпитания на автомобили и мотоциклети, организирането на демонстрации и движението на рекламни и други шествия”.

Стадо с фенер? Рекламни шествия по магистралата? Ама какво ви има!!! Не може ли в закона да пише основни и лесни за запомняне неща – не минавай на червено, спри на знак ‘Стоп’, не прегазвай бабички на пешеходна пътека*?! Така всичко би изглеждало много по-смислено и нямаше да прахосваме часове от живота си, четейки за правата на 12-годишните велосипедисти или водачите на стада.

*Сестра ми настоява, че прегазени дядо с велосипед или баба с чанти носят бонус точки, но това чак след като си взема книжката. Ако някога я взема.

Както и да е. Връщам се към закона и дано утре не предизвикам бедствие.

Това на снимката горе е една от бизнес сградите на Цариградско. Интересна е с това, че слънцезащитните щори са където логично трябва да бъдат – от външната страна на прозорците, така че вредните UV лъчи въобще да не влизат в помещенията и да натоварват изтормозените ни от TFT-тата очички.

Такива щори се правят, оказва се, от много специални и “умни” текстили, които чрез микро вентилация регулират термалния ефект на слънцето и поглъщат и отблъскват около 97% от горещината от слънчевите лъчи.

Така хем получаваме не-гореща светлина, хем не се получава парников ефект. Чиста работа, казвам аз, и се надявам шефът да види това ентри, да се плесне по челото и да каже “И в нашия офис ще сложим такива, щото хората, които работят за нас са супер яки”. Обаче шефът е твърде дебел, за да може да си стигне челото с ръка, та май ще си останем без щори.

Шегата настрана, но когато (и ако) си имам собствено жилище, със сигурност ще си сложа такива, другите просто не вършат работа и в повечето случаи шумят неприятно.

UPDATE: Ако искаш такива щори за у вас, драсни ред по мейла или коментирай и ще ти дам точните координати.

Архитектите това лято бяха на мода. Слава богу, лятото свърши.

Гледам го и се чудя – колко трябва да са ти зле посещенията на блога, за да наемеш билборд да го рекламираш?

Като се замисли човек, така се печелят читатели, а не с някакви игри и глупости… Затова очаквайте скоро адресът на Ink и моя снимка да се появят на билбордове по Цариградско ( това с цел да привлека и пловдивската аудитория). Няма да пропусна и ръчичката, която посяга към URL-to – така мога дори да привлека БТК за спонсор, или поне да легна върху изградената асоциация със Супер Любо и така да направя марката си по-познаваема. Въобще – рекламни възможности колкото искаш.

Покрай Blog Day установих контакт с извънземни енергии, шегувам се – с една мила млада дама, която се оказа забъркана в приятната онлайн книжарница Книготека. Досега не съм ползвала услугите на Книготека-та, защото почти не чета, а когато чета взимам книгите назаем от приятели и понякога се сещам да ги върна години по-късно, обаче ми изглежда като готино място.

Стига съм те занимавала всъщност – ако искаш да научиш повече за читателските ми навици, виж ме в рубриката Книжно тяло: клик!