ink

Тия дни работя по много – по толкова много, че хич не ми остава време да се спра и да помисля: от какво разбирам и доколко? И точно, когато ми остана време да се попитам именно това, попадам на един човек, който може би разбира от фрактури:

ниво на компетентност

До толкова до колкото разбирам от фрактури

ръцете ми като, че ли са здрави

Обаче от крилата нищо не остана

Не стават за поправка – без крила ще ходя а земята е ужасно кална

Това пък значи, че и скоростите ми ще бъдат други

далече под стандартите за слънчевите зайци

Така както си лежа в калта от този ъгъл вече виждам

че слънцето е мърлява монета – кофти месинг

и ако лежа достатъчно ще събера 15 000 от тях

за да си купя нови леко чукнати крила от някой

на когото не му трябват

А може даже да не са и бели

Защото вече не е актуално – до колкото разбирам от крила

В Ghostdog има още много за четене. Освободи си следобеда и кликни.

Не е хубаво да ти остава много свободно време – какви ли не мисли се въртят из главата ти без намерение за трайно заселване. Прескачат се, създават паника и усилват вътре-черепното ти налягане.

На второ четене, няма нищо по-яко от това (запетаята е поставена неправомерно, с цел допълнителен драматизъм).

Някой ми напомни днес за една корица на Rolling Stone, онази с Джон Ленън и Йоко Оно от януари 81-ва (много преди да се родя дори като идея). Фотограф е Ани Лайбовиц.

Има нещо в тази снимка, което дълбоко ме безпокои, и в същото време не мога да спра да я гледам, защото именно на нея Ленън много прилича на един друг Джон, когото познавам и обичам безкрайно. Йоко пък въобще не прилича на мен, но не е това, което ме прави неспокойна около снимката. Наистина не знам какво е.

Може да е защото след толкова години моят Джон най-накрая започна да ми липсва.

Защото тия дни ми остава повечко свободно време от обикновено и се занимавам с глупости – ето ти едно старо домашно по не-помня-кой-предмет (какви ли не неща съм писала за университета…). 100% фикция и всяка прилика с теб или твой познат е плод единствено на въображението. Твоето, не моето.

“И какво от това, че не си вече в Амстердам, животът продължава”. Тази мисъл прехвърча през главата ми със скоростта на средно-голям самолет и и се разбива в черепа ми. Измъквам се от леглото, взимам си кoмпютъра и се вмъквам обратно под завивките.

Когато мълчиш дълго време, свикваш с мълчанието и думите след това могат да бъдат убийствени. Същото е и с отричането на разни неща – в момента, в който ги признаеш пред себе си, вече си потенциален самоубиец.

Оглеждам се. Леглото ми е затрупано с хартия. Списания, тетрадка за случайни мисли, оня Маркес, когото продължавам да чета без да разбирам историята на латинска Америка; между хартията са разхвърляни телефонът, зарядното, химикалки, моливи, черните фиби, които никога не успяват да се забият в някоя жизнено важна артерия докато спя. Няколко пъти вече се опитвам да ги махна оттам, да оставя в леглото само чаршафите, и без да разбера как всичките тия предмети се връщат на следващата нощ около възглавницата. Чаршафите ми просто отказват правото на самота.

А сега и компютърът, като че само той липсваше в това самотно легло, което имаше смисъл само с него.

След няколко седмици той се обади и каза “Не те обичам вече”; май тогава свалих тънките черни фиби от косата си и ги оставих в леглото. Същата нощ няколко котки под прозореца ми крещяха, все едно се убиваха една друга и дълго време не можах да заспя. По-късно заспах и сънувах тия зли животни, изяждаха се една друга насън, за да не крещят никога повече под прозореца ми. Исках да запаля цигара, да се разплача пак и да ми мине, обаче две неща в тоя живот никога не минават – Амстердам и той. И въпреки това животът продължава.

Тоя блог тръгна отнякъде, мина през какво ли не и към днешна дата е концептуално неясен, нередовно поддържан и с постоянна аудитория (go figure!). 

И сега какво да го правя? Пак: go figure. 

Илюстративен материал: първата снимка е правена миналия уикенд, втората – този. Пълно несъответствие с очакванията на потребителя, а на мен ми е замръзнал гръбнакът и отивам да се лекувам с пазаруване. Който знае откъде да купя евтина бормашина, да сподели. 

xoxo

Ванина

През март въздушните маси се бутат с лакти в опити да се наместят. Дано приключат до април, че искам вече пролет, склонна да проявява постоянство.

Последните дни са тежки във всякакъв смисъл – задачите ми тежат на врата, емоциите пък направо ме съсипват. 

От средата на декември един имейл ми стои в кутията и чака отговор, а такъв май няма да има (макар тържествено да бе обещан от мен в телефонен разговор). Предисторията на тоя имейл се развива в последните 3 години и е много, много тъжна предистория;  важното е обаче, че ако приемем за вярно твърдението Бегбедево (а именно: любовта трае три години), то е напълно нормално някогашната любов да е заменена от съжаление, реторични въпроси и насмешка спрямо приносителя на имейла, и не е нужно да се чувствам виновна. 

Хора като него  никога не успяват да направят крачка напред – заобикалят се с други нещастни хора, правят неща, които за тях самите нямат никакъв смисъл, наричат себе си елитарни и се опитват да се отделят от масата; а масата ги презира, и елитът ги презира, защото те не са нито едното, ни другото – social outcasts на всяко едно ниво на тази категория. 

На хора като мен  също им е трудно да започнат или продължат да се развиват, но (слава Богу!) имат приятели и познати, които ги затварят в bubbles от някаква много важна музика, пускат в пощенските им кутии книги, които променят животи, обаждат се по телефона, пращат видео съобщения и им казват нещо малко, което после експлоадира в главите им и от взрива се раждат брилянтни идеи. 

Ако този текст няма никакъв смисъл за теб, извинявай – филмите в главата ми са много тия дни и думите буквално се прескачат на излизане. 

Ако пък си част от филма и се засягаш – пак извинявай – не исках да те обидя, но се опитах да съм обективна спрямо своя си обектив. 

На хората последния параграф бих казала благодаря, но няма смисъл, защото те си знаят колко ги обичам. 

Peace.

Американците имат класификация за всичко, казах му

някъде между „добре ли си” и мисълта за 3 метра въже.

Въжето, когато е опънато добре, държи нещата заедно

не им позволява

да се разпаднат

и ако все пак някога

нещо се случи

и изгубиш основата

можеш да направиш възли.

И въобще този разговор

беше за друг човек

извинявай. 

Този текст е посветен на comfort food.

Париж – София, София – Гибралтар, Париж – Гибралтар през София, пак до Париж (low cost, през Виена), през iPhone, компютъра, Wi-Fi, кабел, 3G, телефон, по мейла, в IM, Facebook – момичета, обичам ви! 

Някой някъде оставя коментар. Познаваш този някой и червеното балонче долу в ъгъла ти казва: „Някой някъде остави коментар”. Започваш да гледаш, да четеш, да цъкаш, хиперлинковете са множат пред очите ти като да са жив организъм. Опитваш да ги кликнеш всичките, а с всяко кликване те все повече се множат – като пипала – и те обвиват и обгръщат, задушават те, опитваш да затвориш очи не не можеш, защото пипалата-хиперлинкове ги държат отворени докато очните ти ябълки се пръснат.

Не искаш да гледаш тези неща, не искаш да знаеш как се навързват историите, снимките, хората – тия неща не те интересуват, вадят те от малкия ти ординарен свят и хвърлят в голямото. Голямото те ужасява и започваш да мислиш за ръцете на човека-голяма-любов-на-живота-ти, за неродените деца, за родените деца, за родителите, за липсата на кислород, за ненаписаните текстове, за тортелините на котлона, за кестена в джоба ти (чудиш се защо в джоба ти няма кестен, тая есен се изниза без да разбереш, че е дошла).

Хиперлинковете размахват пръст назидателно – „Казахме ли ти да не си играеш? Хайде сега към Пирогов, да видиш смешно ли е да кликваш тук и там”. „Не е смешно, пуснете ме вече, ще се задуша” – а те не пускат, размахват пръста само и се смеят зловещо.

- Няма да я бъде… – казват лекарите в Пирогов, когато мислят, че не чуваш, и цъкат с език. 

След ентрита като предишното гледам да не пиша много, все едно ме е страх, че твърде бързо ще се смъкнат до дъното на страницата и скоро след това само Previous entries ще отвежда до тях. После намирам нещо друго вдъхновяващо и така.

Намерих днес тази снимка, направих я преди няколко години в Амстердам. Човекът  на снимката всъщност е не точно човек, по-скоро жива восъчна фигура; делеше стая с кралица Беатрикс, с Далай Лама и Нелсън Мандела. Имам смътен спомен, че принцеса Даяна надничаше някъде иззад рамото му, а в ъгъла няколко президента стояха на подиуми и ако бяха живи, щяха може би нещо да обясняват за политиката. А този човек никога не разбрах кой е. Ще съм благодарна да ми кажеш.