Моят блог е моята крепост. Sort of.

Сещаш ли се какви са тия сутрини, когато се събуждаш с носталгия и все пак си вкъщи? Вярвам, знаеш за какво говоря и сигурно знаеш също, че в такива дни искаш да правиш мили неща за хората, макар в действителност да си арогантно и самовлюбено копеле? Тези ми дни винаги завършват с тежка цигара и лека нощна музика само минути преди да започне следващото денонощие.

Намерих този текст днес; толкова е стар, почти е пожълтял, но пък може и на теб да хареса. Време е блоговете отново да станат лични; много лични.

ALCOHOLICS ANONYMOUS

В онзи ден не бях яла нищо, копеле,
нищо по-хранително от двете Абсолют Ванилии,
които ме изстреляха в небитието на петица тролей;
имах нужда да пиша и писах, но дойдоха куките;
и Винсънт Гало, който Жоро ми подари
ме запрати нанякъде;
движенията ми бяха координирани
доколкото тротоарните плочки следваха
някакъв смисъл –
аз не залитах, но в главата ми,
в главата ми, копеле,
се случваше …
момичето до мен на спирката
носеше балон във форма на сърце,
онази форма, която някой е измислил, не истинската
сърцето е безформено юмручно
и грозно като моят почерк
на двете Абсолют Ванилия на гладно;
ВИНСЪНТ ГАЛО,
И МОИТЕ ХАЛЮЦИНАЦИИ
СОДОМ И ГОМОР
копеле, напих се.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *