Липсвам тия дни, знам – случват се милион и едно неща в живота ми и не успявам да стигна до блога. Не обещавам да наваксам.

Тази вечер Женя ме замъкна на кино. Нямах ни най-малка представа какво ще гледаме, и по-добре – защото ако знаех, че отиваме на “Captain Phillips“, вероятно нямаше да се съглася (по описание това въобще не е от моите филми).

Когато разбрах кой е филмът, вече бях изгледала няколко трейлъра и един вид бях pot-committed, затова останах. И си струваше всяка секунда.

Няма да ти давам спойлъри, или поне не повече от тези в IMDb: филмът е правен по истинска история и разказва историята на американски кораб, отвлечен от сомалийски пирати.

Сюжетът е толкова прост, че чак се чудиш как от тая история стават два часа филм. Ами, стават. Два часа съспенс – през цялото време бях на нокти.

Специалните ефекти бяха сведени до минимум. Гримът и сценографията – и те. Ако се чудиш какво остава – актьорската игра. Том Хенкс изнася целият филм на гърба си – и то как! По скромного ми мнение Хенкс е малко като Леонардо Ди Каприо – не твърде впечатляващ на младини, и все по-добър с годините. Нямам търпение да го видя в ролята на Уолт Дисни в “Saving Mr. Banks“.

Операторите също са свършили чудовищна работа – по-голямата част от филма като че ли е снимана от ръка, което само засилва съспенса.

Саундракът е ненатрапчив и липсва патосът, който сме свикнали да чуваме в американския хепи енд – нещо, за което давам още бонус точки.

Няма да ти кажа “Иди да го гледаш веднага!”, защото допускам, че за масовия вкус, промит от номерата на Холивуд, лентата ще е малко суха и дори скучна. Лично за мен обаче “Captain Phillips” е един от най-добрите филми, които съм гледала напоследък.